Има един с хубав алаброс, руси коси, сиви очи и уста… на, сякаш червена череша. Той знае, че всички говорят за него. Оставя всяко момиче да го смята тайно за свой избраник, но той не избира никоя. Съзнава силата си и затова върви с вирнат нос и си подсвирква. Ако пожелае само ей тъй да направи… и ще накара Стамири да тича подир него като вързано с верига кутре.
Тя ще отиде да покаже писмото най-напред на него. „Я виж какво ми пише тоя. За какво се мисли тази мутра? Това искам да зная“. Контолеон ще прояви някакво надуто съжаление към него и ще го накара да раздере дрехите си от яд. Голямо нещастие сполетя горкия Мельос. Идваше му да се пръсне… Но бай Тодос го съжали и удари звънеца.
Докато стигна в класа, едва не му прилоша по стълбата. Седна на чина си като обвиняем. След малко дойде време да влязат и момичетата. Това беше най-важният миг в живота му. Погледът, който те щяха да си разменят при бързото й минаване, му стигаше за през целия ден и за през цялата нощ. Можеше да си легне гладен и да спи блажено като бог.
Тя мина… Напред вървеше нежното й ухание, а след него тя. Но… боже… погледна ли го? Какво стана? Как така се обърка днес той? Погледна ли го или не? Блъскаше си главата, мъчеше се да разбере. Как не забеляза това толкова важно нещо? Как така му се изплъзна като светкавица?
Той се извърна и я погледна развълнувано. Тя беше съвсем бледа и гледаше упорито и замислено отсрещната стена. Той се сви в яката си. Сега щеше да вдигне ръка и да го обади. Мельос я погледна отново. Тъкмо тогава Кальондзи се беше навела да й каже нещо, но Аграмбели я блъсна ядосано с лакътя. Не беше вече бледа. Сега беше станала червена като нар. Ех, да свършеше по-скоро и този час… Приятелят му бай Тодос гледа само да налива Зумбуля с чай и никак не помисля колко страда горе неговият приятел. Ех, да свършеше часът! Кога най-после ще свърши и този час? Как тъй всичко се отпусна и замря така внезапно? Колко странен стана светът? Ето сега би трябвало бай Тодос да стане, да отърси кавадията си, да пооглади мустаците си и да грабне звънеца. Виновен е Алберт… Откри! Той е виновен, дето протака урока си като кречетало. По едно време малките му очи се спряха върху него… „Какво ти е, mon ami86?“ „Побързай… Побързай… Побързай…“ — викаха очите на Мельос. „Побързай! Нищо повече“.
Очичките гледаха все тъй неспокойно и съчувствено. Жалко… толкова братски очи, а да не знаят добре гръцки.
Най-после звънецът издрънка с най-суровия си глас.
— Entract! — рече Алберт. — Излезте тихо за антракта.
„Персите“ се изсипаха навън като чакъл.
— Сладко… — извика Алберт. — Вървете сладко…
Никой не можеше да разбере какво значи това „сладко“.
Но всички се досещаха.
— Да… — рече Аграмбели, като минаваше.
Гласът й трептеше като струна. Мельос погледна да не би да казва това на Кальондзи. Не. Кальондзи беше далече… На него ли? Не. Не го казваше и на него. Класът се опразваше. Какво искаше да каже тя с това си „да“.
Той вървеше по улицата като сянка. Погледна очите си в огледало. Колко отпаднало гледаха те… Някога беше видял да колят една овца. Нейните очи дори не гледаха така отпаднало.
Мельос се скита цял ден като ослепена птица. Не хапна и троха дори, само се отби да се напие с вода на една-две чешми. Градските чешми течаха щедро за всички. Ледена беше водата им сега през пролетта. Някои от тях дори пееха някакви планински песнички. А през нощта пък бълбукаха като водни змии. Той се познаваше с тях… Още оттогава, когато вървеше ден и нощ, обременен преждевременно с грижите на живота.
Още оттогава, когато съдбата го беше принудила да се нагърби отрано с тегла, когато се мъчеше да отхвърли от себе си камъка, който го притискаше.
А сега беше дошла и любовта. Тя беше по-тежка. По-непоносима. Нещо като нажежен нож и като милувка на жълтуга и карамфили. Силна като буря, нежна като пяна. Песен, удар с нож и объркване. Несигурна като вълна, сигурна като изгрева на слънцето. Всичко, каквото ще кажеш и каквото няма да кажеш… Близка като ръката ти и далечна като звезда.
Старицата в къщи взе да му бае за „уроки“. По-добре човек да загине от куршум, отколкото от уроки. Така казваше тя. Наля в чиния чиста вода, прошепна нещо с мъка, после потопи пръста си в олио и капна от него в чинията. Очите й се опулиха изведнъж и тя почна да се кръсти и да благодари на бога.
— Слава тебе, боже!… Слава тебе, боже!… Слава тебе, боже!… — казваше тя. — Бре, бре, бре, я виж какво око! Тю, като мида да окьоравее, която и да те е урочасала — боже, прости ми!
— Какво има, бабо?
— Какво има ли… пита. Ами че не виждаш ли? Олиото се разпръсна като барут. Добре, че навреме взехме мерки, иначе щеше да „хвърлиш петалата“, виждала съм подобни случаи.