Довтаса и Еразмия като неспокойна птица и се наведе над него.
— Какво ти се е случило, милото ми? Ще ти направим нещо да оздравееш. Ти вече си пораснал. И такъв дживалия87, какъвто си станал, „привличаш“. Ами че може ли да те отмине лошото око? Че как да те отмине я!…
Мельос не за пръв път чуваше за „лошо око“, но самият той не беше пострадал дотогава. В селото юници умираха, жени помятаха, момичета като капки заболяваха. Казваха, че една вдовица, чийто род смъртта беше покосила изцяло, имала лошо око. Никой не позволяваше на вдовицата да стъпи в дома му. Обаче окото й работеше навън, на улицата.
След като свършиха с „баенето“, двете жени го подкадиха с христови цветя, взети от епитафията, и после го накараха да легне на миндера и почнаха да го милват.
— До утре сутринта ще си здрав като копринен конец — рече му Еразмо.
— Ами ако не оздравея?
Тогава Еразмо наведе главата си ниско.
— Тогава ще е севда, милото ми, севда, севда…
— Какво значи това?
— Любов, момчето ми… Любов… Любов… Ах…
Глава петнадесета
Денят слезе смело от планината и обля града със светлина… Пеперудите летяха като парцалчета, откъснати от дрехата на пролетта. Ветрецът нахлуваше през прозорците на къщите и развяваше косите на момичетата. Колко хубави са сега през пролетта косите на момичетата… особено когато ветрецът ги развява…
Мельос не се събуди. Беше разтревожен още от снощи. Мъка го потискаше. Той беше изпълнен със страх и любов към една чернокоса девойка, която можеше да накара човека да си изгуби ума само като я видеше.
Какво ли е направила писмото му? На кого ли го е показала? Къде ли го е захвърлила? Или пък го е прибрала и го е скрила? И може би сега, след като е задоволила напълно злобата си, спи (колко ли хубава е със затворени очи!…). Но как може да е толкова злобна и пак да е хубава?
Колко си несправедлив, о, боже! Направи я поне грозна, та да заприлича на себе си!
Грозна ли каза той? Не грозна, не! Нека прави с него, каквото си иска, нека го разкъса, нека го унищожи. Но грозна да не я направи. Той не иска това. Предпочита бог да го направи ням или да го превърне на таралеж. Само като си мисли, че тя е хубава, и ще се утешава.
И тъй, Аграмбели… (боже, какви големи очи има тя!) Знаеш ли, че си аромат? Знаеш ли, че си като мед, о, ангелоподобна? Знаеш ли това?… Знаеш ли това?… Сигурно са те кръстили през месец май, не може иначе. Защото, като вървиш, от тебе се сипе цветен прашец. Ти си като вишна. Не се крий. Устните ти те издават…
Мельос лежи на леглото си като наранен. Хубостта и отчаянието могат да се понесат поотделно. Но как би могъл да надвиеш и двете заедно? Отиваш да убиеш отчаянието, а хубостта те хваща за ръката: „Ей! Ти какво мислиш да правиш?“… „Прощавай…“ — казваш и свеждаш глава и двете заедно те убиват.
Но беше се съмнало вече съвсем и трябваше да стане, да се измие и да тръгне на училище. Да, беше се съмнало. Денят беше слязъл в града, хванал слънцето за ръка.
Кокона Стаматия му свари чая и му го поднесе с триста молби. Той не искаше да я наскърби. Каза й: „Добре, ще го изпия“, но когато тя излезе, плисна го през прозореца. После пъхна книгите в пазвата си и тръгна. Вървеше по улиците като чужденец, попаднал в непознат град. Обърка улиците, оплете се. Най-после влезе в училището тъкмо в момента, когато звънецът биеше. Бай Тодос си рече: „Слава богу… слава богу…“, а после се престори на сърдит и го нахока.
— Очите ми изтекоха да гледам по улицата… А знаеш, че не виждат вече надалеч. Не гледай ти твоите, те са полилеи, а моите — кандилце… Къде беше досега, бре, че жлъчката ми щеше да се пукне, а? За пръв път закъсняваш. Какво стана?
— Нищо…
— Виж го ти. „Нищо“ казва и се успокоява. Щях да те наредя аз тебе, но се благодари, че почва урокът. Кажи ми само едно: добре ли си?
— Добре…
— Хайде върви, върви… Свършено вече, и ти стана лъжец…
Мельос влезе запъхтян в класа и отправи веднага поглед към чина на Аграмбели. Нищо не можа да открие. Птичката гледаше пред себе си със замечтани очи.
Защо си толкова сладка и неразгадаема?
Злоба ли? Не, такова нещо нямаше в тези открити очи. Тогава какво? Да не би да има любов в тях? О, това не може да се прочете. О, очи на любимата… защо сте толкова непроницаеми? Знаят всички езици, а се преструват, че не говорят нито един. Пеят всички песни, а ги държат заключени в гнезденцата им.
Този урок продължи сякаш цели векове. Минутките се влачеха като гаменчета, които майка им е изпратила по работа. Звънец!… Убий и този час! Скамвурас го следеше неспокоен от катедрата. Защо беше толкова разсеян днес, толкова много разсеян, този негов ученик? Но ето звънецът удари! Добре, де… хубаво… чухме те.