Удари… Е, и сега? Какво ще стане сега? Птицата продължава да е загадъчна. През междучасието пак ще отиде да се облегне на своята топола и ще гледа водата. И той напразно ще чака една дума, един знак. Дотолкова се беше унесъл, че щеше да остане на чина си… но една ръка го дръпна за ръката.
— А, бе, Кадрас…
Пред него беше застанала най-нахално грозната мутра на Кальондзи.
— А, бе, ти… — каза му „автомобилът“. — Все на умен ни се правиш, всичко знаеш, всичко четеш… Прочел ли си обаче тази книга?
Тя измъкна иззад гърба си една книга и му я показа тържествено. Мельос прочете: Октав Фьойе. „Историята на едно бедно момче“. Посегна да я вземе.
— Я виж ти!… Мислиш, че ще ти я дам ли? Полека да не ти я дам. Добре, добре… ето, вземи я. Но внимавай да не я изгубиш… Чу ли? Виж го ти, нито „благодаря“ не каза. Аз съм виновна, че ти я дадох. Хайде, Стамири, да си вървим…
Мельос гледаше книгата, сякаш пеперудка бе кацнала на ръката му. След малко класната стая се опразни. И тогава нашият герой, без да се пита защо, без да му мисли, грабна книгите си и изхвръкна на улицата. Той знаеше какво има в тази книга. Досещаше се. Листата й пареха! Имаше писмо. Но къде да го прочете? Всички щяха да го видят. Голям шум щеше да се вдигне. Но къде пък да го прочете? Страхуваше се да не би да го изтърве, докато си отиде. Освен това добре би било, ако писмото беше лошо, да има до него легло да се тръшне. Да, ще отиде на полето. Там сянката е тежка и черна. Би могъл да потъне в нея, ако стане нужда.
Внезапно, както си вървеше, насреща му лъхна прохлада. Дигна очи… Дърветата бяха го засенчили напълно. И бяха го закрили от очите на слънцето. Земята беше като зелен килим. Наблизо пееше водопадът. Мельос извади от пазвата си писмото. Ръцете му трепереха толкова много, че го отвори от опаката страна.
Буквичките бяха дребни, красиво нанизани като лястовички, накацали по телеграфни жици.
„Писмото ти ме накара да не спя — казваше косчето. — От вчера го чета непрекъснато. Колко хубаво! Аз не умея да пиша добре и затова се срамувам. Пишеш ми за нашата женитба. Как е възможно да забравя това нещо!… Но ти защо хвърляш погледи към Яламбука? Наричат я «Свети Георги». Аз бих се срамувала да стъпя вече в училище. Какво толкова намират в нея? Спокойна съм само, понеже ти не се кръстиш, когато тя минава.
Истина ли е, че ще си купиш цигулка? Колко се зарадвах… Но я ми кажи, нима и ти ще казваш: «Поликсени… Поликсени…» Пиши ми дали това е истина… И ако е истина, не зная какво ще стане с мене. Прочел ли си книгата, която ти пращам? Ако знаеш само колко плаках… особено там, дето героят се хвърля през прозореца. А за женитбата ни, за която пишеш, треперя… Три години вече се изминаха оттогава, откакто ти каза: «Тя да си гледа работата, нямам намерение да се женя, защото ако се оженя, ще се оженя само по любов, за какво ми е женитба без любов?» Нали така беше казал? И сега искам да зная. Държиш ли на това? Ах!… Колко хубаво би било, ако държиш още на това! Искам да държиш на това, дори и да не можем да се оженим. Аз вече не се занимавам с нищо друго. Ще получавам само двойки. Ех, да знаех, че поне малко ме съжаляваш. Ето толкова малко… Виждаш ли, че не мога да пиша хубаво като тебе? Не ме карай да се срамувам. Кажи ми, че това няма значение и че няма да ми се смееш.
Моля ти се. Слушай, не искам никой да узнае тайните ни. Ще умра, ако някой узнае нещо. Обади ми, че нямаш вече малария, защото бях чула, че си заболял и си треперел. Господи, какво ще правя, ако отново заболееш? Съжали ме и обещай ми, че ще се пазиш. Ще чакам ден и нощ писмо. Сега вече съм луда.“
Тя луда!… Но тогава той какъв е? Разумен ли? Разумен, който целува тревата, притиска очите си, сякаш иска да потънат навътре? И говори несвързано като развалено грамофонче. И таз хубава… да си разумен и да ядеш пръст, легнал по корем!
Всички се учудиха, когато той не се яви на училище този ден. Кадрас да отсъствува?… Аграмбели впи нокти в дланите си, за да не се разреве. Ето че болестта пак дойде. Девойката седеше и се чудеше, че още не е умряла. Карлафтис запита:
— Какво му се е случило на този селски младеж?
Никой не отговори нищо.
— Нима никой от многоуважаемите господа „персите“ не може да ни осведоми? Е? Какво ще кажеш, почтени Дакридзикос?
— Пукнах от скука… — рече главатарят.
— Език на гамени и свини. Млък, магарешки сине! Магаре! Петниш името ученик.
— Господине… — рече Хамоляс. — На обед той беше като сварен домат. Откъде да зная какво му се е случило? Може би се е разболял… Какво ме интересува?