— Кой?
— Кадрас, че кой друг?
— Рожба на тинята… Седни!
— Седнах.
— Седни, казах!
— Седнах! Ами че какво правя, нали седя?
Аграмбели притискаше блузичката си точно върху сърцето, за да не изписка.
В ушите й виеха някакви пронизителни звуци. Тъкмо сега ли, когато му каза всичко, когато му отдаде цялата си душа, тъкмо сега ли… намери да се разболее. Защо — боже! — да е толкова нещастна? Кой ще го лекува сега, като си няма никого на този свят?
След часовете, когато тръгнаха да си ходят, Кальондзи я прихвана през кръста. Разпитвахме я кротко какво й се беше случило? Какво й беше станало? Да не би да има някаква болчица?…
— На мене си кажи всичко. Какво криеш? Зная, че го…
— Мълчи…
— Добре, ще мълча… Само че ти дръж сърцето си. Дръж го, мила! Толкова ли е мъчно?
— Ти не знаеш!
— Аз ли не зная? Един ден, когато ти беше болна, щях да открадна хинина на баба си и да се отровя!
— Това не е едно и също.
— Никоя не знае по-добре от мене какво значи любов!
— Мълчи…
— Сега ли?… Сега вече тръгнах и не можеш да ме спреш.
Аграмбели запуши ушите си.
— Да… това е любовта — рече Кальондзи и се почувствува нещастна. — Имаш право. Аз не зная. Аз съм „автомобил“. Как мога да бъда залюбена? Успокой се… Ще отида да видя, да узная нещо. И утре ще ти кажа.
Аграмбели погледна страдалчески към небето.
— Аз дотогава няма да съм жива… Но какво ме интересува вече? Аз искам да умра.
Кальондзи почна да плаче.
— Стамирче… Ами за мене… За мене не мислиш ли? Я ме погледни…
— Защо ме създаде бог… — рече Аграмбели, потънала в сълзи, и кротко скръсти ръце, така както скръстват в ковчега ръцете на умрелите…
Глава шестнадесета
Ето там на чина сред страниците на книгата си ги държеше. Как са изчезнали? Да не би да са им израснали крака и да са избягали! Не бяха нещо живо! Пари бяха това. Очилата на Кальондзи едва не паднаха от носа й.
На катедрата попът спря да омотава и размотава брадата си, хвърли остър поглед към „крилото“ на момичетата:
— Какво се е случило там в колонията на „Изкушенията“? — запита той.
Никоя не се обади.
— Какво казва там очилатата Ева?
— Господин учителю — рече Кальондзи, — парите…
— Полезно нещо са парите, но какво са пострадали?
— Изгубиха се.
— Виж ти! А как са решили да направят такова нещо… Дали не са се превърнали на пасти и в различни други наслади за гърлото?
— Господин учителю, бяха сто драхми.
— О! И коя е тази потомка на Крез88, която ги е притежавала?
— Господин учителю, бяха на Стамири.
Попът сви устни.
— Гангстерство посред бял ден. Тихо! Случката ще се изясни. Престъпникът трябва да се открие. И то веднага. Станете! Ще се извърши обиск.
Бузите на Мельос внезапно пламнаха. Той почна да трепери. Устните му пребледняха.
— Срамно е, господин учителю! — извика той от място, преди да успее да прецени последиците от дързостта си.
Расото на попа промени своя цвят… Очите му се изпълниха с ужас.
— Оргия нечувана! Оргия на оргиите! Как се намери в училището тази улична измет! Веднага да излезе вън! Излез, непрокопсанико! За да видим отблизо гнусната му мутра! Излез вън! Тук на катедрата!
Мельос се изправи спокоен на мястото си и се приближи. Попът опули очи, за да го види. И после каза с отмъстително смирение.
— Нине отпущаеши раба твоего.89 Очите ми видяха чудовището на дъбравата. Я ела тук! Хей, ти, смрад. Откога си присвоил правото да налагаш свой ред в училището?
Мельос устоя спокоен пред този порой.
— Не вярвам да съществува някакъв закон, който да позволява да се тъпче така достойнството на ученика. Вие сам завчера ни разправяхте, че такива обиски са правели гонителите на християнството.
— Идолопоклонник! Ако не те изключа още днес, ще окача расото си на първото срещнато дърво на улицата. — Попът протегна ръцете си като винчове, сграбчи го за сакото и го изхвърли навън. После, изтърсвайки ръцете си, каза на един от първия чин.
— А сега отворете прозорците, за да нахлуе животворният полъх на очищението. Хубаво. Чудесно. И сега, като останахме само оглашените, да пристъпим към работа! Почва претърсването. Заповядайте. Най-напред да мине това крило. Бързо. Какво? Всички ли сте оглушали? Добре… нека ви извиквам по избор. Излез ти, скромни Дакридзикос.
— За какво ти трябвам? — каза с много лошо настроение главатарят.
— Да те претърся, дяволе…
— Нямам джобове… — отговори презрително главатарят. — Майка ми, нескопосницата, не ми е ушила джобове на панталона.
88
Крез (VI век пр.н.е.) — пословично богатият последен цар на малоазиатската държава Лидия. Бел. ladyofthesea.
89
„Нине отпущаеши раба твоего“ (църк.слав.) — св. Симеон Богоприимец превеждал Стария завет, стигнал до думите „девица ще зачене и ще роди син“ и поискал да ги поправи, но ангел го спрял, казвайки му, че писаното е точно и той няма да умре, докато не види с очите си изпълнението на тези думи; щом видял младенеца Исус Христос в храма, изрекъл: „Сега отпускаш раба си, Господи“. Бел. ladyofthesea.