— Вашата снизходителност буди страшни съмнения в мене…
— Господин учителю… — каза Кадрас…
— Господине!… — прекъсна го богословът. — Бил си забелязан да оглеждаш чужд чин. Свидетелката Яламбука е достойна за доверие. Невъзможно е това нещо да не е в тясна връзка с изгубването на въпросните сто драхми. Ако жертвата на кражбата се мъчи да те прикрие, това е още по-съмнително, защото свидетелствува, че си обикалял заради други, още по-неморални цели около чина на твоята съученичка, като слънцето около медената луна. Страх ме е и не искам да си спомня за „Клетниците“ — „Проклетниците“, би трябвало да кажа на оня вреден Виктор Юго, който безсрамно поучава младежите как да си разменят престъпните си писма в съчинението „Сърце под камък“ и в други подобни пошлости… Обвиняеми! Призоваваш се на съд! Стани и се защищавай!
Мельос с пребледняло като сяра лице едва успя да каже едно „Да…“ с отпаднал глас.
— Какво да? На кого принадлежи това „Да…“? На крадеца или на любовника? Казвай! Спаси честта си. Признанието ти ще бъде сметнато като полуизкупление. Казвай и ще ти помогна. И вече съм склонен да повярвам, че оная глупачка Стамири и още по-глупавата Кальондзи, които са се усъмнили, че си откраднал, са изпаднали в заблуждение. Отхвърлям това нещо! Една ученичка, колкото и да е богата, невъзможно е, казвам, една ученичка… да носи в джобовете си такива големи суми. Казвай значи самата истина и само истината. Жертва на Юго ли си? Да?
— Господин учителю… — отговори Мельос и впи нокти в чина, за да не падне.
— Казвай. Друго предположение не може да се допусне. Или едното, или другото. Аз обаче отказвам да приема страшното подозрение, че един такъв ученик… образец на прилежност, може да се подхлъзне и да извърши ужасното деяние кражба. Казвай, Кадрас. Хайде имай смелостта и да си признаеш! Ще бъда снизходителен. Мога даже да ти обещая, че ще се застъпя за снизхождение и пред господин директора.
— Господин учителю… — каза Кадрас — защо ме измъчвате така?…
Там на последните чинове Аграмбели беше станала бяла като платно. Кальондзи плачеше и скимтеше като кутре.
— Защо?… — продължи с болка в гласа Кадрас. — Добре, ще напусна. Напускам сам училището. Оставете ме да си вървя…
— Да си вървиш ли? — изкрещя попът, черен като опушен параход. — Да си вървиш ли? И ти си въобразяваш, че човек може току-тъй да опетнява честта на едно момиче от почтено семейство и да изпросва милост само с едно обикновено напускане ли? И си въобразяваш, подлецо, че мога да позволя въпросът да приключи с едно напускане на училището ли? Лъжеш се! Ще те предам с вързани ръце на правосъдието, където пред много повече хора ще бъдеш заставен да направиш мръсното си признание!
— Аз съм виновна… Аз съм виновна… — хленчеше безутешно Яламбука и проливаше горчиви сълзи.
Попът се разпени като Черното море.
— Млъкни ти, светотатецо… „Свети Георги“! Скоро ще отговаряш за това си светотатство.
— Други ме кръстиха така, господин учителю…
— Ще наредим и кръстниците!… Спри сега с крокодилските си сълзи. Връщаме се на въпроса. Казвай, Кадрас. Бързо и кратко. Да или не? Крадец ли си, или любовник? Всичко е казано.
— Господин учителю… — произнесе съвсем блед Мельос.
— Казвай!… Кураж! Какво взе от чина? Стотарка ли, нещо, което не допускам… или писмо? Защото ще бъдеш претърсен и за едното, и за другото. Освен ако си признаеш…
Мельос събра сетните си сили. Той мислеше за писмото, което имаше в джоба си… Да бъде претърсен ли?
— … Стотарка, господин учителю.
И се тръшна на чина си съвсем отмалял. Попът го погледна крайно разочарован. Учениците, които седяха на задните чинове, дишаха тежко. „Персите“ почнаха да плюят от огорчение. Целият клас гледаше Мельос, като че ли беше смъртник. Стаята беше тиха като гробница. Едно мъртво море. И внезапно над това море се издигна като мачта в буря една мръсна ръка.
— Чия е оная ужасна сопа? — запита попът.
— Моя, господин учителю… — рече главатарят.
— Каква е тази неуместна постъпка? Какво искаш?
— Господин учителю, хванаха ме дяволите… изядох цяла кошница сливи и едва се стискам… и искам сега да отида замалко в нужника!
— Да, там е най-подходящото ти жилище. Върви и веднага се връщай.
Дакридзикос се изпари. Настъпилото мълчание в стаята ставаше все по-тежко. И то би продължило, ако не беше се завърнал Дакридзикос… Главатарят отиде на мястото си. И внезапно в царството на „персите“ започна кратко съвещание, което приключи за две минути. По мутрите им се четеше решителност и единодушие.
Като се окопити от разочарованието си, попът каза на Мельос: