— Тогава, крадецо… хайде… предай откраднатото.
— Я почакай, господин учителю! — прекъсна попа като с нож един неприятен глас.
— Какво иска пак този простак.
— Я почакай, господин учителю… — рече главатарят с още по-неприятен глас. — Ако този е крадецът, чакай — той се обърна внезапно към Кальондзи и каза спокойно, — кажи, мари, колко стотака загуби тая?
— Ох, да пукнеш дано, гамен! Един.
— Защото… Ако той — продължи главатарят, — ако той е откраднал стотака, какво е това, което аз намерих? А?…
— Стотарка ли си намерил? — запита попът смаян.
— Ами че, разбира се, стотак намерих!
— Къде?
— Ето тук под чина на тази — къде!… Бях тръгнал да излизам навън. И вървях превит, понеже щях да се надрискам…
— Млък!…
— Правя така… бре! Какво е това! — казвам си. — Гледам — стотакът се влачи полекичка като гущер…
— По-накратко!
— Я ела тук — му казвам, — ти ли си? И лява ръка — десен джоб!
— Млък! Това са думи на уличник!
— И откъде да зная, че той бил на тая, господин учителю.
— А ако си знаел, какво би направил?
— Нямаше да й ги дам, че какво друго щях да направя? Тя е богата.
— А къде са намерените пари?
— Какво?
— Къде е стотарката?
— Ето я! Напълно новичка е.
— Действително… — каза замислено попът. — Тъй трябва да стои въпросът. Иначе къде би намерил този голтак сто драхми?
Аграмбели се намери в ужасно положение. Тя погледна Мельос в очите. „Недей“ — казваха й те, изпълнени с мъка.
— Лъже, господин учителю! — извика тя. — Христидис лъже. Парите не са мои.
— (Виждаш ли каква си мръсница!) Нейни са, господин учителю!
— А ти откъде знаеш, Дакридзикос, та настояваш?
— Нейни са, господин учителю! Къде може да се намери друга толкова богата, че да ги загуби? Нейни са.
Аграмбели стоеше като прикована.
— Я й ги дай, бе — рече той на адютанта си.
Хамоляс ги пое и побутна Кальондзи.
— Вземи ги, мари. Пст! Кальондзи. Вземи ги и й ги дай.
Попът извади сива кърпа и избърса челото си.
— Вземи ги — рече той. — Наистина той не може да бъде обвинен в кражба… Аз го подозирам в нещо по-сериозно… Значи… господин Дакридзикос… — продължи попът, обръщайки се към главатаря… — Кадрас не е крадец… А?… Или е такъв?
— Щеше да бъде, господин учителю, че как нямаше да бъде, ако не бях ги намерил. Но както виждаш… дявол да ги вземе, намерих ги.
Попът отново избърса потта си. Всички откъм крайните чинове си отдъхнаха. Звънецът удари.
— Междучасие. Махайте се!
— Ах… — рече целият клас като човек, който се съвзема от припадък и поема първия си дъх.
Като излизаше, Дакридзикос се приближи тайно до „автомобила“.
— Я, мари… дай веднага стотака!
— Ами нали каза, че го намери?
— Бабината ти трънкина намерих! Взех го назаем за половин час от „фустата“. Дай го веднага!
— Лъжеш. Вземи го.
— Защо се преструвах на дрисльо, мари, толкова време? За да ми остане само вонята ли?
— Като не можеш да търпиш Кадрас, защо правиш това?
— Така, за кеф.
— Ти си гамен…
— Много ти здраве.
— Да пукнеш дано!
— Както кажеш.
Дакридзикос слезе, пъхнал ръце в джобовете си, като си подсвиркваше една неприлична песничка.
— Защо направи това, бе, Торис? — запита го и заместник — главатарят.
Дакридзикос прекъсна подсвиркването си и изпадна в дълбок размисъл.
— Не знам… — рече той, пуфкайки. И след малко добави: — Няма ли да пукнеш.
— Добре, добре, млъквам.
Двамата гамени слязоха на улицата, гледайки с притворени очи като котки сред някой сокак децата, които излизаха и си отиваха в къщи…
Глава седемнадесета
Пролетта замая и опияни всичко. Тя окичи вратите на къщите, нахлу и през прозорците на училището и очарова очите на момичетата. Обаче за „персите“ пролетта беше неприятна. И нищо повече.
Дакридзикос откачи венеца от входната врата и го понесе на едно магаре. Той не можеше да търпи подобни „лигавщини“. Но към една роза прояви милост. Тя беше толкова аленочервена, сякаш розово сладко, че сам той я изяде.
Учителката по пеене си върза червена кърпа на врата. Някакви птички скачаха от клон на клон като ноти.
Пролет. Бандата обаче си имаше свой начин за определяне на годишните времена.
Бос ли си? Тогава е пролет. Кестени ли ядеш? Тогава е зима. Плодове ли крадеш? Тогава е есен. Това, което разправяха учителите за „годишни времена“ и тям подобни, са сапунени мехури и празни приказки. Никой сериозен „перс“, който уважава себе си, не чака календарът да му каже кога настъпва пролетта. Самата му кожа усеща това. Горещо ли му е? Тогава е пролет. Настръхва ли? Тогава е зима.