Мельос обаче усети пролетта по благоуханието. Но най-добре прочете това в очите на Аграмбели. В тези очи беше цъфнала най-очарователната пролет в света. Той усети това и по много други неща. По водата… която стана като огледало. По вълните на реката, които бяха укротили своя гняв. И много други неща показваха, че пролетта е дошла. Химните, които се носеха из горите. И къпинаците. И пръстите, които лепнеха от плодовете. И приглушеният смях на царевиците по нивите в полето. Това беше пролетта.
Един ден привечер Мельос се разхождаше и си бъбреше „Аграмбели… Аграмбели…“ и без да иска, налетя точно на бандата. Дакридзикос го погледна намусено право в очите.
— Я ела тук, бе!… — каза му той. — На сгода си ми дошъл. Защо пишеш такива съчинения? Какви са тия сапунени мехури, бе, дето си седнал да пишеш?
Мельос освободи ръката си и го погледна кротко.
— Не съм ви засегнал… — каза му той.
— Мене ме засягаш… — извика главатарят.
— Всички ни засягаш… — допълни неговият адютант.
— С бълхи ни напълни, бе! — извика отново Дакридзикос.
Само Куркулос стоеше спокойно до стената.
— Ти защо не говориш, бе? — запита го главатарят. — Все на улав ли ще се правиш?
— Бълхи… — повтори Куркулос без настроение като ехо.
Вечерният ветрец развяваше косата на главатаря; един мръсен кичур падаше върху челото му. Дакридзикос гледаше диво и косите му бяха разрошени като козината на куче след сдавяне.
— Дотегна ни, бе! Как да ти го кажа? Някой ден Песпес ще си плати за това.
— Защо? — запита Мельос. — Какво ви прави той?
— Какво ни прави ли? Ами че чете ни съчиненията ти, бе, та ни се повръща. Умира да те хвали. Ето това ни прави. Но пази се! Предупреждавам те. Той ще падне някой ден в някоя яма… и ти ще си виновен за това. Значи… ела на себе си. Няма какво да кажа повече. Ти, Хамоляс, имаш ли нещо да кажеш?
— Ела на себе си… — рече заместник — главатарят.
Мельос ги погледна, без да трепне.
— Ще пиша… — отговори той кротко и тръгна да си върви.
— Ах!… — изпъшка главатарят и му идваше да се разплаче. — Кажете му и вие, бе. Кажи му нещо и ти, бе, теле!
— Прави му сметката… — рече Куркулос — Какво ще сме виновни, дето ще те хвърлим в реката?
Мельос не се и обърна да ги погледне.
— Да му сложа ли една марка? — запита Хамоляс.
Главатарят го мацна по мутрата с длан.
— Пукни, бе. Ние сме мъже. Безчестия не вършим. Ще го хвърлим в реката честно.
— Да… но… — каза през зъби адютантът му.
— Какво но?
— Право ли е, като сме трима срещу един?
— Право е… — избърза да се обади Куркулос — Ами той със съчинението си защо се заяжда с целия клас? Право е.
— Кой каза, че е „право“? — запита ядосан главатарят.
— Аз… — каза Куркулос с отпаднал глас.
— Не се ли гнусиш още от мутрата си ти, бе? А? Кой ти каза, че тримата ще го хвърлим? Един ще го хвърли. Доблест, бе! На какво ни учеше „фустата“? А?
— Така е… — рече смирено Куркулос. — Това е доблест първа класа.
— Бабината ти трънкина е…
Другите „перси“ се изненадаха. За първи път виждаха главатаря си такъв. Той отиде и седна на една каменна пейка и почна да чопли полека мазилката на стената.
После мушна мръсния си пръст в ухото си.
— Ние сме негодници… — рече той с отвращение.
Другите се оттеглиха настрана и почнаха да си приказват тихо.
— Разбираш ли нещо? — рече Куркулос. — Аз — нищо.
— И аз нищо…
— Едно искам да зная. Ще го хвърлим ли или не?
— Сега той казва „не“.
— Защо?
— Върви да го попиташ, де! Отде да зная аз. Да не съм телеграф.
— Свършено е с бандата… Това виждам аз…
Върнаха се отчаяни при главатаря. След малко всички тръгнаха и заскитаха безцелно. Не си продумваха нито дума. Само от време на време плюеха. Минаха край хубава висока къща. Сините й завеси я правеха да изглежда като приказна. Дакридзикос се спря и я загледа като болник.
— Да я замеря ли с камък? — рече Хамоляс.
— Пукни… — отговори главатарят, но веднага се разколеба.
Наведе се, взе един голям камък и бясно го запрати срещу къщата. Вратата изстена.
— Да си вървим!… — рече той ядосано на другите.
Отдалечиха се. След малко пак заскитаха по улиците като отчаяни бездомни кучета. Беше хладно. Никой не носеше горна дреха. И тримата бяха дигнали яки до ушите си и бяха пъхнали ръце дълбоко в джобовете на панталоните си.
— Доволен съм… — рече по едно време Хамоляс, така само, за да каже нещо.
— От какво, бе? — запита го главатарят.
— За камъка.
— Пукни!
Стигнаха пред една каменна пейка. Седнаха и тримата и почнаха да замерват с малки камъчета един курник, който беше точно насреща им. При всеки удар кокошките изкрякваха отвътре като тълпа от деца и жени. Но „персите“ се наситиха и на това.