— Торис… — промърмори по едно време Хамоляс, за да наруши мълчанието.
— Е… — обади му се без настроение главатарят. — Какво искаш?
— Знаеш ли чия беше оная къща, дето я удари с камъка?
— Пукни!
— Нали не съм ти казал още чия е? Казах ли ти?
— Ще кажеш.
— Откъде знаеш какво ще кажа?
— Зная.
— Виж… аз щях да кажа… — започна да го усуква Хамоляс. — Щях да кажа… ето… Вместо да я замерим с камък, да се изпикаем на прага й.
— Пукни!
Отново почнаха полека да замерват курника.
Куркулос побутна с лакът в ребрата заместник главатаря.
— Като не си знаял чия е тази къща, защо почна да разправяш?
Главатарят понечи да го сграбчи за шията. Хамоляс обаче се намеси.
— Остави го, бе Торис… — после се обърна към Куркулос и каза:
— А бе, глупчо, ти ли ще му кажеш, че къщата е на Аграмбели? Та Торис не го знае ли?
— Запуши си и твоята, бе! — нахвърли му се главатарят с кървясали очи. — Пукнете всички, бе! Махнете се! Не искам банда. Разтурвам я! Още ли сте тук?
Хамоляс хвана Куркулос под ръка.
— Да си вървим… — каза му тихо той. — Нито „гък“. Хайде.
Изтърсиха прахта от панталоните си и станаха. И тъй, хванати под ръка, те се отправиха към околните улици.
— Брей! Какво щяхме да си изпатим… — рече по едно време Хамоляс.
— Разбираш ли го въобще? Във всеки случай аз — не.
— Нито пък аз. Разваля се.
— Някой ден ще убие някого и ще го тикнат в дранголника.
— Все повече и повече се разваля.
— Да не би да е болна майка му?
— Преди малко я оставихме съвсем добре в дома й. Кърпеше, без да дигне глава.
— Да не му е излязъл някой цирей под мишницата?… Или пък някакви пъпчици в носа му и го дразнят.
— Пукни, бе! Все глупости разправяш, добре казваше главатарят.
— Е, добре, де, какво става с него?
— Характерът му се развали, бе! Нищо друго не виждам.
— Нито пък и аз… Хайде тогава лека нощ!
— Къде отиваш?
— Отивам да прочета малко… по геометрия.
Хамоляс кипна.
— А, бе, дръвник! Добре те наричаше така главатарят. Откога си станал примерен и почна да четеш?
— Краставици на търкалета ще чета…
— Ами тогава защо казваш?
— Всички така казват. „Отивам да чета по геометрия“.
— Те от бандата ли са, бе?
— Не.
— Тогава остави ги да казват, каквото си щат.
— А, бе, знаеш ли? В една къща играят куклен театър, хайде да идем!
— С пари ли е?
— Не.
— Тогава за какво да отидем? Виж… ако беше с пари, това е друго вече.
— Че как „друго е вече“? — запита телето.
— Ако е гратис, ще отидем, ще седнем и никой няма да ни закачи. А ако беше с пари, щеше да дойде някое копеле да ни изпъди, щяхме да го хванем за шията и щеше да стане бой… щяхме да се повеселим… А така гратис — мъртвило. Не, няма да отидем.
— Правилно… Я ми кажи. Идват ли в кафенето на чичо ти едни такива старчета, дето дремят?
— Да, идват. Но те дремят, за какво ни са?
— Ще им грабнем някоя броеница и ще я хвърлим в реката. Те дремят. Няма и да усетят, че сме им я грабнали. Ще вървим ли?
— Добре, да вървим.
Като остана сам, главатарят затвори очи и млъкна. Той беше като болно куче. След малко ги отвори отново и загледа студено луната. В сърцето му нямаше нито следа от радост. Денят му беше протекъл безполезно. Един беден ден. Празен откъм лудории. Няколко замервания с камъни, едно-две измъчвания на беззащитни кучета, малко плюене, малко псувни и това беше всичко. Той си спомни входната врата на дома й… как прокънтя, когато я удари с камък.
Защо стори това? Сега го измъчваше нещо друго: чувствуваше ли болка вратата? Дали пък и самата Аграмбели не се бе пробудила от страх и сега не можеше да заспи… На какви ли бели чаршафи лежи…
Торис, ти ще умреш от любов по нея, а тя ще помисли, че си умрял от треска или от далак. Всички подушиха, че има любов с друг, а тя и хабер си няма. Преструва се, че нищо не знае. А ти искаш да я направиш своя другарка. Да я дигнеш до небесата, да я направиш богиня, каквото пожелае. Нищо, че няма да има образование. Стига само тя да пожелае. Ще се казва Христиди… Хай по дяволите! Такова глупаво име ли ще носи? Защо?… Нима Дакридзикос е лошо презиме? Да-кри-дзи-кос. Като картина е.
Той ще се постарае да стане ловец, ездач или нещо друго… Това са мъжествени професии, пък и не изискват особено образование. Ще минава край вратата й „раван“ и от калдъръма ще изскачат искри.
Тя обаче не го и поглежда. Кадрас й открадва цял стотак, а тя казва: „Не, не е той“. Защо го прикрива сега? Нека го каже открито! Той е крадец! Ако не беше крадец, за какво обикаляше около чина й? Мръсник, Кадрас! Ти си крадец, бе! А тя го обича… Виждаш ли каква мръсница е? Презира него и предпочита крал… я помисли, бе, я си помисли, бе, Торис! Вярваш ли — ама така, мъжката, че Кадрас е крадец? Бабината ти трънкина вярвам! Та тъкмо той ли, бе, може да е крадец? Е, тогава светът е лудница, бе, един мръсен свят, от който няма нищо по-лошо! Имай доблест, бе! Кажи го без страх! За друго нещо отиде Кадрас до чина й. За какво отиде? Да… За какво отиде? За какво друго, бе! Нима не можеше да отиде за… друго нещо?