Ето нима не можеше да отиде, за да… за да вдъхне малко благоуханието му? За това, я, говедо недно? Защо си ми заразправял тогава „крадец“. Какво, ще станеш като Карумбалос ли? Да… Както го каза, така е. Отиде да вдъхне благоуханието му. Ето… както правиш сега… и ти…
Но какво прави той там? Къде се намира? Какво правиш, бе, Торис? Допираш се до вратата й и вдъхваш благоуханието й. Дръвник! Но кога, по дяволите, е дошъл тук? Виж ти до какъв хал е стигнал! Като Кадрас ли стана и ти, проклетнико, та си тръгнал да душиш вратите?
Беше готов да се изплюе. Тогава внезапно забеляза белега, който камъкът му беше оставил върху вратата. Недей… Ръката му се плъзна по раната върху боядисаната дъска… гальовно… нежно… Долу ръката! Какви са тия безсрамия, бе! Долу ръчището ти оттам! Върви, да го пъхнеш в нужника! Келеш! По дяволите!…
Той удари с юмрук върху стената и очите му се напълниха с прашинки. После се опита да ги махне с ръка… Но забеляза, че тя се намокри… А, по дяволите!
Глава осемнадесета
Бай Тодос тъпчеше лулата си с готов тютюн и ругаеше „бащите и майките“ на онези, които бяха забранили да се пуши домашно приготвеният. Човек си го береше от нивата, окачваше си го да се суши и той ставаше жълт като злато. После си взимаше от него, напълваше устата си с вода, напръскваше го, сядаше със скръстени крака и го нарязваше с кеф, а сетне запалваше от него и стаята му благоухаеше като черква.
— Кожодери! Говеда! Луцифери. Какво им пречи, ако изпуша цигарата си направо от божия лист? Не, кажи де!…
Внезапно той дигна ръка.
— А ти пък какво търсиш, та отнемаш слънцето на стареца? Око за око и зъб за зъб… Нали добре го казах? Ела, седни. Не се оправдавай. Научих всичко. Досега дяволът се е показвал всякак — и с рога, и с опашка… Но с расо… за пръв път го виждам. Очите ми видяха… как го казваха това учените, бе, пакостнико? Но хайде остави. По-удобно ми е така. Всички божии слова са добри. Само пази да не попаднат в устата на поповете. Лошо ли казвам? Един ден Исус вървял край една река и срещнал едно жабче. „Бре… казал си, я виж колко е меко…“ и го настъпил. Но жабчето изведнъж надало такъв крясък, сякаш стомахът му бил пълен с железария. „О, боже господи, колко мъдро си направил всичко — рекъл Исус. — Ако това жабче не притежаваше такъв глас, и мравките дори щяха да го изядат!“… Няма ли да влезеш вътре да кажеш добър ден на баба си?
— Казах й.
— Ето такъв глух кон съм станал. Седнал съм тук и си бъбря и не виждам кой влиза и кой излиза да види болната. Как я намираш?
— Добре е.
— Добре е, за да тръгне. И двамата си поставяме нещата в ред. Гласим се да не би смъртта да ни завари неподготвени и ни върне обратно без такса в света на муките. Добре ли го казах?
— На мъките.
— Нищо, злото е малко! Ела сега, седни да си поговорим по нашите работи. Научих, че Еразмо събира поздрави за другия свят. Истина ли е?
— Така разправят.
— Със същия кораб ще отпътуваме. Какво казва тя?
— Въздиша и търси жених.
— Виждаш ли каква проскубана кокошка е! Седи и мухлясва в собствената си кожа и щом се появи смъртта, „жених“ вика. Ама че безобразие е човекът.
— Но и преди все жених търсеше… — каза Мельос.
— Бре!… Тъй значи, а? А защо не си е взела? Ха-ха-ха. Добре казват, че лудостта и крастата са братовчедки. И двете все по човека ходят. Познаваш ли оня вдовец, дето продава трици тук малко по-нагоре, до лимонадената фабрика?
— Да.
— Не може да си помръдне краката: та и той търси булка. Я ми кажи… я ела по-насам. Това, което се разправя за тебе, истина ли е?
— Какво?
— Слушай! Какво става с твоята доблест? Напразно ли отиде толкова учение? Казвай сега, но… погледни ме, искрено ще ми кажеш: истина ли е, че си се влюбил? Защо, бе, пилето ми? Не знаеш ли какво казва и песента? „За мъката на любовта си малък още“. Или не си? Няма ли да ми отговориш? Е, добре, нека стане твоето. Но… погледни ме, каквото и да правиш, аз ще ти изтръгна тайната. Затова разправи ми всичко, преди да съм ти я откраднал. Кажи си я доброволно: влюбен ли си, или не?