Мельос беше ядосан и смутен.
Не знаеше какво да отговори. Нито пък искаше. Изръмжа нещо.
— И в мравя дупка да се скриеш, пак ще те намеря. Я ела тук! Закъде си тръгнал?
— Не искам да говоря за такива неща.
— А… Ами ако беше жив покойният ти чичо, щеше ли да скриеш и от него? А?
— Не зная. Пусни ме сега да си вървя.
— Да ти кажа ли аз какво щеше да направиш? Всичко щеше да си признаеш на него. И тъй, казвай! Нали знаеш, че той ме остави на негово място? Къде си тръгнал съвсем самичък в огъня, без да се обадиш на чичо си?
— Ти какво разбираш от тези работи?
— А! Та ти, вчерашният, ли знаеш по-добре? Я попитай леля си Зумбуля! Сега лежи и охка, но попитай я ти какво беше преди години… Севдата я подхвърляше като зрънце в сито. А-ах… Направи ме, боже, само мъничко по-млад. Не за нещо друго, но ей тъй, за да погоря още малко. Ето това е всичко на всичко, което липсва на дъртия. Сега съм угаснало огнище. Виждаш ли колко е лошо сега? Не ме е грижа, момчето ми, че толкова рано си навлязъл в мъките на любовта. Не. Мъчно ми е, че си залюбил една грозотия, една черна като тиган… една…
— Лъжа!
— Ех! Улових те! Виждаш ли? Нали ти казах? И в дупката на дявола да беше се скрил, пак щях да те намеря. Ах, боже, боже, защо така добре познавам пустите сърца? Видя ли! Докато кажа едно-две-три, и той се издаде. Накъде сега? Защо се дърпаш? Трябваш ми. Не се инати! За друга работа ми трябваш. Ела… Ето седни тук като добър ученик да ти кажа какво ми се случи и на мен. Не ми се подигравай. Сгреших. Какво да се прави. Нали сме хора. Преди някое време дойде тук един влах кехая, с когото се бях запознал по-миналата година в дома на един мой земляк. Запомнил ме, пръчът му с пръч. Дойде тук, сви цигара и ми разправи подробно. Там горе, казва, по планинските пасбища, дето отиваме с цялата си челяд, влачим и цяло стадо дребни деца, които остават неграмотни. „Ти — казва ми той, — дето управляваш това голямо школо, дали нямаш някое начетено момче, да го вземем горе, да дойде да учи дребосъчетата ни? С пари ще е“. Е, на, ето тук сглупих… Помислих си, че твоя милост ще се съгласи и му казах… „Бре, я виж ти късмет! Имам едно, дето е огън и пламък, и може и на владиката уроци да дава! Но е болнаво и чичо му няма да го пусне.“ — „Недей, бе сватанак! — казва ми той. — Ще му плащаме като на голям учител и ще има да яде масло и каймак, там ще стане като топка!“ — „Какво да те правя? — казвам му аз. — Болнаво е.“ Виждаш ли каква глупост направих?… Мислех, че не искаш…
Мельос тръгна да си върви с насълзени очи от яд и мъка.
— Я ела тук! — повика го старецът.
— Ти си лъжец! Кога съм ти казвал, че не ща?
— А? Искаш ли? Слава богу! Тогава работата е наред.
— Ами че нали каза, че си го изпъдил?
— Изпъдих ли го? Така ли казах? Я виж ти колко е изветрял умът ми! Че как може да съм го изпъдил, щом като се чукнахме и му взех аванс. Ела! Прекръсти се и вземи заплатата си. Я виж ти, изпъдил съм го! Ами ако бях го изпъдил, откъде щях да имам тази хилядарка в джоба?
Хилядарка! А, свършено, ако старецът не се е побъркал, тогава — влахът. Хилядарка ли? Ами какво ще прави с такова състояние? За да му я откраднат ли? Досега му беше мирна главата. Можеше спокойно да си спи. Сега щеше час по час да се събужда, за да проверява дали хилядарката си е на мястото. Ето ти главоболие!
— Хайде вземи я, вземи я. И я скътай на сигурно място. Уф! Вземи я, та и аз да се успокоя. Цяла нощ ме пареше като мангал. Хубаво нещо е парата, но трябва да имаш и един стражар да ти я пази.
Мельос взе хилядарката и я мушна в джоба си, но постоянно пъхаше ръка в него да проверява дали не е скъсан.
През нощта, и дума да не става, не можа да заспи — нито пък и на следващата. Но след няколко дни той свикна с хилядарката, както човек свиква полека-лека дори и със змия.
Беше чувал за тези власи, които взимаха учители за децата си. Веднъж беше отишъл един от шести клас и през есента се бе завърнал угоен като теленце.
Власите разправяха, че водата била „ледена“ и въздухът „балсам“. Мельос не вярваше на такива неща. На друг да разправят това. Приказват тъй, докато подмамят даскала и го отвлекат в планината. Но никой редовен учител не се е качвал досега там горе. И тъй власите се спираха на някои от по-големите гимназисти със зла съдба под слънцето… които нямаха „къде глава да подслонят“, както казваше кира Матула, която беше лапнала този израз бог знае откъде…
Но какво го интересуваше него това? Той имаше вяра в себе си. Освен туй, както казал влахът, всички деца били „дребосъчета“.
Свършено. Сега беше вече даскал! Само връзката му липсваше. Той си блъскаше главата и се питаше как ще може да бъде даскал без връзка. Бай Тодос му каза, че видял някога в селото си даскал без връзка, но лъжеше. Отдалеч се виждаше, че лъже, за да го утеши. Добре, нека оставим сега това. Дотогава, докато свърши с изпитите и поеме пътя за планината, можеха да се случат много неща. По-спешно сега беше нещо друго. Аграмбели трябваше да узнае това. Нощта го плашеше. Как ще прекара цяла нощ, без тя да го знае? Тук не ставаше въпрос за дребна работа. Връзката, колкото и да беше важна, не можеше да бъде пречка. „Аграмбели, да знаеш как ухае горе планината… Казаха ми го с положителност. И няма на света дървета, по чиито клони да има повече птици. Откакто ми казаха това, не мога да спя. Планината е близо до слънцето. И няма нито една овца без звънец. Всеки ден ще бъде като Великден. Влахът казал, че всички деца са дребосъчета. Но какво… Не съм ли ти казал, Аграмбели! Ще стана учител! Това не трябва да те тревожи. През зимата ще бъда пак в училище, отново ще стана ученик. Бъди спокойна. Всичко върви добре. Само не зная какво да правя с хилядарката. Защото — казах ли ти? — тя е вече в джоба ми. Имам една истинска хилядарка! Каквото си поискам, това мога да я направя. Но искам да я запазя за цигулката, за която ти говорих. Искаш ли още отсега да я купя? Питам те затуй, защото може да ми потрябва, за да си купим кон. Аграмбели, сега мисля колко е хубаво, дето дойдох на училище. Ако не бях дошъл, щяхме да се загубим завинаги. И животът щеше да бъде толкова грозен без тебе. И тополите при училището, и рекичката, и малкото мостче, което все пътува… и никъде не отива. Един дядо ми каза, че и тогава, когато и той е бил дете, все там го намерил. Не е имало обаче нито една топола край реката. Голямо щастие е за нас, че не сме се родили по онова време, нали? Какво ще кажеш, Аграмбели… Нямаше да си никак хубава, ако не беше се облегнала на тополата тогава, когато чакаше моето писмо. Аз ти го казвам. Щях да бъда много нещастен, ако бях се родил, преди да израстат тополите. Аграмбели, нищо още не съм ти казал. Чудно нещо. Когато взех перото в ръката си, бях сигурен, че имам толкова много неща да ти кажа, че просто ума си щеше да загубиш. През всички тези дни живеех с това, което исках да ти разправя, а сега, Аграмбели, перото ми пресъхна… Какво да правя? Прости на сърцето ми… то е опиянено… не зная сън… И тъй там, където отивам, Аграмбели, ти ще ми бъдеш и богинята, и цветето, и всичко. Само мисли и ти малко за мене, Аграмбели… Мисли… а аз няма да завърша това писмо, ще го продължа в ума си, когато няма да съм вече тук, когато ще бъда високо горе в планините… близо до небето и до птиците му… птичко моя, Аграмбели… Лека нощ…“