Част втора
Глава първа
— Ще ядеш впрочем… мляко, впрочем… и ще наедрее впрочем търбуха ти… Харесва ли ти?
— Какво?
— О-о-о-о-ох… Аз ти говоря впрочем, а ти, впрочем гаргаленки броиш… Тъй ми се струва. Така ли село ще градим?
— Извинявай, кехая.
— Извинявам те… Извинявам те впрочем, дето казваш, но слушай ме малко и ти. Най-напред… с този ялелейли, който носиш на гърба си, ще умреш впрочем от студ.
— Кой ялелейли?
— Ох… Почна да се майтапиш ли с мене?
— Отде да зная аз какво значи „ялелейли“…
— Ето това, дрехата, която носиш… Как се казва?
— А, това ли е ялелейли?
— Ами че кое?
— Е, какво да се прави тогава, кехая.
— Най-напред впрочем… не искам да ме наричаш кехая. Ще ме наричаш с кръщелното ми име.
— А как е кръщелното ти име?
— От старинните имена е… Алкистос… Най-напред впрочем попът щял да го сбърка с Алкивиадис и тям подобни, но баща ми впрочем се намесил и го оправил впрочем.
— И така впрочем?
— И сега ме викат впрочем Кицос.
— Браво.
— Знаеш ли колко ученици ще учиш?
— Не. Колко казваш?
— Осемнадесет… Осемнадесет и нещо.
Мулетата сами намираха пътеките. Умни животни, с такава памет, че да се смаеш. Алкистос яздеше до него и си свиваше цигара.
— Да ти свия ли и на теб една? — рече той на Мельос.
— Не те ли преследват стражарите?
— Къде ще ме намерят? И да ги търся впрочем, няма да мога да ги намеря.
— Защо не си вземеш готови цигари?
— Те вонят впрочем на пръдня.
Добичетата почнаха да навлизат в пазвите на планината. Мулето на Мельос вървеше като влакче по релси. Време беше да подхване някоя песенчица. Когато песента свърши, Алкистос изцъка един-два пъти с език.
— Май не ти харесва, виждам, Кицос.
— Ммм… не мога да разбера… какво по дяволите има в гръкляна ви впрочем, та пеете песните си така впрочем, сякаш топчета има в него.
— Не си ли чувал друг път такава песен?
— И друг път впрочем слушах един, който клокочеше впрочем… и голям мерак имам да хвана някого за челюстта и да видя има ли в гръкляна му топче или няма?