— С други думи, песента не ти харесва, а?
— Цъ…
Хареса му се доблестта на Кицос. Думите му бяха по-груби и от обущата му, но бяха искрени.
— Я ми кажи, Кицос, вие кога пеете?
— Ка… като си попийнем впрочем…
— Хм… Не ми се вярва да е така. Защото, дето казваш, виждал съм някои овчари да пеят в пусти места, без да са пили дори и вода.
— А… те впрочем… са лапнали впрочем, дето казваш, кривака.
— Нищо не разбирам.
— Хайде де!
— Е какво, ще те лъжа ли? Не разбирам.
— Нещо… впрочем… гори, впрочем в сърцето им.
— Много те разбрах.
— Любов, де! Е, да му се не видяло! Аз ли впрочем ще ви уча вас отраканите? Там впрочем в града започвате да закачате женските още от майчината им люлка. Ееее… на много незнаещ ми се правиш? Я ми кажи… твоя милост оставил ли си някоя Мелеменя в града? Но искрено ще ми кажеш!
— Ммм… да. Тоест… да…
— А, бе, какво ги дъвчеш впрочем думите си впрочем? Срамно нещо ли е? Казвай.
— Е, да.
— А как се казва?
— Аграмбели.
— Аман!
— Какво аман?
— Ох, майчице! Че име на мома ли е това?
— Ами че какво е?
— Е, свършено е със света — каквото си търсеше, това си намери… Трябваше да пропадне и пропадна. Че аз нали го казвах това… Ох!… Добре да си пати…
— Слушай, Кицос. Ако искаш да сме добре, първо ще прекръстваш устата си с босилек и после ще произнасяш това име. Чу ли?
На Кицос му стана тясно около врата.
— Чакай, де… Чакай, де… Недей така… Тъкмо впрочем… бяхме почнали впрочем, да се побратимяваме… а сега какво, искаш да се скараме ли? Пошегувах се.
— Не искам такива шеги!
— Добре.
Кицос остана като попарен. Извади кесията си с тютюн и сви една дебела като луканка цигара. После я запали и напълни устата си с пушек.
— Пошегувах се… — рече той разкаяно. — Понякога впрочем… не меря впрочем… думите си. Хайде ела да се сдобрим. Не искам впрочем да ми се сърдиш.
Той сви и за Мельос цигара. Мельос я запали и насмалко не се задави.
— Ясно… Още си новак… Не си се научил да пушиш… Впрочем.
Смрачаваше се, когато се изкачиха на върха на планината. Враните майки викаха своите малки за спане. Направиха един-два кръга над скалите и след това нощта ги погълна. Всичко утихна. Нощният ветрец пронизваше. Под дрехите на Мельос пролазваха съвсем леки тръпки. Добре му казваше Алкистос, че ще измръзне с този „ялелейли“. Мельос се облегна на една скала. Тя беше още топла от слънчевите лъчи, но след малко и тя изстина. Алкистос се погрижи за него…
— След малко впрочем… устата ти ще затрака като кречетало. Но не се страхувай. Ще те наглася. Ти върви да събереш съчки. Аз ще потърся впрочем някоя суха фъшкия.
— Какво ще я правиш?
Алкистос го загледа отчаяно.
— Не знам впрочем… Може би да бъркам, но ми се струва, че онези там долу в училищата ви оставят слепи.
— Не мога да си спомня да са ни говорили нещо за фъшкии.
— Добре впрочем направих… че не се учих впрочем на писмо и четмо.
— Ами тогава това… образование, което имаш, искам да кажа думата „впрочем“, която употребяваш, откъде си я научил?
— А… научих я от моя ефрейтор, впрочем във войската, когато бях войник. Не е ли добра?
— Как не!… Но за фъшкията не ми каза нищо.
— Събери първо дърва и после ще видим.
След малко Алкистос се завърна с една много голяма фъшкия, като я поглаждаше, сякаш беше от велур.
— Готови ли са дървата? Наклади ги впрочем и ще ти кажа. Почакай… Най-отдолу впрочем ще сложиш подпалки. Тъй, гледай сега.
Той взе фъшкията и проби дупка в средата й. После извади от джоба на жилетката си прахан, откъсна парченце от нея, запали го с огнивото си, пъхна го в дупката на фъшкията, почна да я размахва насам-натам като кандилница. След малко от фъшкията почна да се дига пушек, а сетне се появи и пламък. Тогава той пъхна изведнъж запалената фъшкия под подпалките и огънят се подхвана.
След това те седнаха с кръстосани крака и вечеряха, с каквото имаха — какво друго? — хляб и сирене. Нима овчар яде друго нещо!
Като се нахраниха, удариха го на приказки.
— Я ми кажи впрочем… — рече Кицос по едно време… — искам да зная има ли край въобще писмото?
— Не.
— Тц-тц-тц-тц, какво разправяш, бе, момче… Я виж ти… Ама колко са, бе, тези дяволски букви, че не се свършват.
— Безброй.
— Какво? Ох, майчице, ама ме наредиха!
— Какво те наредиха?
— Знаеш ли колко ми беше казал, че са, да прощаваш, един мръсник?
— Колко?
— Двадесет и четири! Ах, че попара!
— Чакай, правилно ти казал. Буквите са толкова, но писмото, тоест… образованието.