Е, тогава какво ми баеш за „куршум“ и „отиде“.
— Хм… Затова защото не нося със себе си пушка, затова.
След малко изминаха ската на планината и стигнаха пред нов гребен.
— Ето конаците! — извика му Кицос.
Там далече в седловината се появиха като някакви селски кошери колибите на „селото“.
Това бяха около десетина, сякаш обърнати наопаки, кошници, пръснати сред една нива. Около тях се издигаше тъмна гора…
Мельос се намери внезапно сред жива приказка.
Глава втора
Утро. Планината се пробужда като цвете. Небето е ясно. Само едно малко облаче като щрих се поспира над колибите и после и то изчезва заедно с птиците. Мельос се събужда в учителския „конак“ и вдишва ненаситно планинските благоухания.
Колибата училище се намираше малко по-настрани от другите. Тя е по-голяма, със здрави „стени“, за да може да издържи на „бури“ и лошо време. Училището приличаше на преобърната фуния, изплетена от букови клони. Всичко ухаеше на планина, на лек ветрец и прохлада.
Едно овчарче открехна вратата и му поднесе мляко, вода и кърпа, за да се измие.
— Да бия ли хлопката, господине? — запита го то.
— Каква хлопка… как се казваш?
— Дросос.
— Какво е това „хлопка“, Дросос?
— Ами… хлопката, дето е окачена на вилата, и я бием, за да се съберат учениците, да ги учиш.
— Ето една чудесна работа! Ще я биеш, разбира се…
Дросос обаче не си тръгна… Поспира се пред входа, измерва с очи Мельос и се подсмива.
— Защо се смееш… Дросос? Какво има?
— Ха… казаха ми на мене!
— Какво ти казаха?
— Казаха ми, че си малък.
— Малък ли? Какво значи това?
— Ами… малък, дребосъче, дете… как да ти го кажа?
— Аха… и къде бяхте вчера сутринта, когато пристигнах, та не ме видяхте?
— Всички бяхме с овцете! И сега се върнахме, за да учим… Да бия ли впрочем хлопката?
— (И този „впрочем“?) Добре, бий я.
Звънецът започна да вика децата с дрезгав глас и някак си без настроение. Някакви агнета пробляха там горе на рида. Държаха ги отделно, защото майките им бяха измрели при агненето.
Минута по-късно колибата се изпълни с някакви обгорели от слънцето момчета и намръщени момичета, които го гледаха с нетърпима насмешка. Мельос се изпоти. Пак добре, че не му се изплезиха. Бедни Мельос… прибързал си да станеш даскал. Не си втасал още, „малък“ си. Как ще се справиш с тези зверчета?
Той извади кърпата си и избърса ситната пот, избила по лицето му. Най-после реши да се престори, че нищо не е усетил, че всичко върви просто и тихо.
— Седнете, деца!…
Никой не се помръдна.
Принуди се да повтори подканата. Никой не мръдна. Тогава Мельос пристъпи към едно разрошено момче, което беше най-близо до него.
— Как се казваш? — запита го той.
— Както искам, ме казват… Теб как те казват?
— Къде отиваш?
— Където искам.
— Я се върни!
— А-ха! Не, няма да се върна! Отивам по малка нужда.
И то прекрачи прага и си излезе.
Още по-гъста пот изби по лицето на Мельос.
— Я ела ти, добро момченце… — каза той на друго дете.
— Не. Няма да дойда. Отивам по голяма нужда.
И изведнъж всички се юрнаха навън, спуснаха се към седловината и почнаха да си играят.
На Мельос му идваше да скрие лице в ръцете си и да се разплаче. Но тогава внезапно откри, че не е сам. Беше останало едно момче. Само едно-едничко момче. Това беше Дросос. Мельос не можеше да повярва на очите си. Нима си имаше съюзник?
— Ти защо не си отиваш, Дросос?
— А… защото… господин учител… защото на мен не ми се пикае.
— Добре, Дросос… Тогава… ако искаш, можем да вземем урока ние двамата. А? Какво ще кажеш… Може ли?
— Може.
Седнаха и двамата и взеха урока цели два часа. Дросос беше огън. Научи се да чете на глас и възприемаше всичко. Когато свършиха урока, Мельос каза на Дросос:
— Бий сега хлопката!
Дросос удари хлопката веднъж, дваж. Нищо. Нито едно дете от седловината не изтича насам. Тогава Мельос му каза да отиде и да им каже, че са свободни и да дойдат да си вземат „книгите“. Само за минутка цялото стадо нахлу като облак и излезе, без да каже „довиждане“. Последен си тръгна Дросос… Той стигна смутен до вратата, каза „довиждане“… понечи отново да си тръгне… но накрая наведе поглед и почна да дращи с ноктите на краката си земята.
— Какво има, Дросос? — запита го обезпокоен Мельос.
— Господине… — рече момчето. — Господин учител…
— Какво има, момчето ми?
— Нищо. Довиждане.
Но не беше се изминала и минутка и отвън се чу гласът му.
— Господин учител… Обичам те!… — извика му то, след това побягна и бърже се завря в колибата си.