— Какво обичаш, куме? — запита го прислужникът. — Мене ли търсиш?
— Тебе, куме, тебе. Ако обичаш, моля ти се, направи си труда да дойдеш да поговорим за нещо.
— Почакай…
Бай Тодос издърпа напълно резето, плисна малко вода на лицето си, тури в джоба на кавадията огнивото си и излезе. Бай Анестис беше се оттеглил на края на двора, там, дето течеше реката, и беше се подпрял на една от тополите, които растяха край брега. Като патките са тези дървета. Където има вода и прохлада, там са и те.
— Е, какво ви носи насам? — запита го старият училищен надзирател и очите му сред изцапаното с мастило лице се стараеха да го познаят.
— Не се познаваме… — каза му Анестис. — Напразно се мъчиш. Дойдох при теб с една молба… за едно…
— Остави… — каза му старият — разбрах. Ти си бащата на вчерашния дявол. Виждаш ли ме? Като не се научих аз на писмо, научиха се очите ми. Ти ли го тъй отгледа и възпита? Да ти са живи и здрави ръцете!
— Ха… ха… — позасмя се добродушно Анестис. — Не, не е мое. Даже и не го познавам достатъчно. Не желая и да го извиня. Виновен е.
— Я повтори това още веднъж! Така значи, виновен е! И сега аз трябва да му простя. И утре да дойде и да ми повтори пак същото! Съседче ли ти е?
— Не! То е едно нещастно сираче. Но му съчувствувам, сватанак, жал ми е за него, как да ти кажа… ето тъй, сякаш бабичката ми го е родила. Нямам си свое, бездетни си останахме. Завчера дойде и кацна в дома ми като птиче на покрив. Дава ли ти сърце да го изпъдиш? Не, кажи ми… Ти какво би направил, куме?
— Ще ти изпръска лицето с мастило, помни ми думата! Опърничаво хлапе е то.
— Не е такова. Ти не знаеш какво са му правили там горе онези с оглавниците на врата, големците. Обидили са го грозно, наранили са го точно, дето най-много го боли, и при това са го погнали. А ти си се опитал да му препречиш пътя… и то какво да прави, клетото. Да се остави в ръцете им ли? Всеки би направил същото, камо ли то, което е толкова чувствително.
— Е, какво искаш да сторя сега, куме? И да му благодаря ли отгоре. От вчера насам бабичката се мъчи да изчисти лицето ми и не може да го измие. Добре, че не ослепях…
— Слушай, сватанак… и двамата сме от една черга — бедни сме, за хляба се борим… ще оставим ли едно сираче да го сполети нашата съдба? Да не може да научи малко писмо и да прогледне? Грях ще ти тежи на душата…
— Недей ми казва такова нещо, куме… сърцето ми не познава жестокостта. На, кълна се в душата си, която ще предам. Аз дори съм му простил… Но каква полза? Агите, онези горе, няма да му простят… Но това не значи, че всички аги са същите. Например… един от тях — Скамвурас се казва — днес дойде и ме запита съвсем отдалече дали не се е явило това момче… дали не съм го виждал някъде… и дали не съм знаел къде живее…
— Какво разправяш, сватанак?
— Искрено, точно така е. И беше така нажален, така нажален… Сякаш беше изгубил човек от семейството си. После ме запита за очите ми и дали не са пострадали нещо. „Изпръскани са с мастило само, нищо повече — му казвам. — Но какво да ти кажа, господин учителю, му казвам, кълна ти се… знаеш ли какво кротко момче беше сутринта… Колко възпитано!… Възпитание да видиш ти, не шега. Сега как стана всичко това? Просто умът ми не го побира…“ — „Така е, правилно е — каза той. — Сега, ако можеш… гледай да го намериш.“
Анестис се зарадва от сърце.
— Имал си значи такива хубави новини да ми кажеш, а си мълчиш?
— Имах си свой план. Исках да те поизпитам… Да узная как се държи в къщи. Дали не вдига скандали. Дали не е урсузин… Ето сега ти казах всичко. Вземи сърцето ми — кажи какво друго искаш да сторя?
— Желая ти щастливи старини, сватанак, и бог да пази бабичката ти. Нямаш представа как ме облекчи. Благодаря ти от все сърце. Сега, ако обичаш, кажи ми къде се намира къщата на оня милостив учител. Ще отида да го помоля.
— Няма нужда. О!… — изведнъж бай Тодос пъхна ръка в джобчето на кавадията си и извади един часовник. — Куме, изгорях! Време е да отворя вратата. Ако не е отворена в определеното време, оня, „големецът“, реве като говедо… Господи боже, сгреших.
— Приятна работа… — каза му бай Анестис. — Ние сме вече приятели. Някой ден вземи стопанката си и намини при нас, ела ни на гости.
— Да, някой неделен ден.
— Ще ти известя чрез момчето.
Двамата старци се разделиха. Стиснаха здраво коравите си ръце и всеки тръгна по своята си работа.