— А… Бил ли си ги? Е, тогава сам си изкопал впрочем гроба си. Сега нищо не може да се направи.
— Моля ти се, направи ми тази услуга и после ще видим.
— Впрочем… Добре, отивам.
Кицос си сложи шапката, изплю цигарата и тръгна. Мельос не яде и тази вечер. Бяха му донесли още отрано малко точена баница със сирене, но той не посегна към нея. Навън из кошарите скимтяха някакви кучета. Алкистос се завърна мрачен.
— Не, не те е издало никое дете впрочем, никое… Но от това няма никаква файда. Утре си заминаваш. Няма да позволят на нито едно малчуганче да дойде.
Очите на Мельос блеснаха.
— Гледам те впрочем… — продължи Кицос — че хич не ти е грижа.
— Това няма да стане, Кицос!
— Ай! Какво няма да стане? Няма да им забранят ли, впрочем?
— Ще им забранят. Но те ще дойдат!
— Ето! Имахме впрочем по миналата година, дето казваш, едно мързеливо куче… Едно черно куче… кой го знае отде се домъкна, и дойде то, дето казваш, и се спря в конака ни впрочем… В това време майка ми впрочем месеше. Дигна впрочем точилката и му тупна един по главата, та цял ден квича. Но не се разкара. А от всички други конаци го викаха впрочем и му даваха впрочем хляб… Брей!… Но то — нищо! На другия ден друг бой, камъни, тояги… Но то — нищо! Най-после се отказахме. Хайде, бе, остани, рече му майка ми… Един комат хляб ще ми струваш. Хе-хе-хе!… И сега впрочем, като те гледах впрочем така заинатен, ха-ха-ха!… си спомних за него… впрочем, за кучето!… Ха-ха-ха!…
— А къде е сега това куче?
— Яде… яде… впрочем около месец и си отиде и тръгна по друмищата. Куче просяк беше то.
Мельос избухна.
— И с това куче ли ме сравняваш?
— Ха-ха-ха!… Нарочно ти разправих това… ха-ха-ха! Не! Не ни напусна, стана пазач, дето казваш, пустият му пес, и сега пази овцете… Ха-ха-ха! Гледам впрочем, че пламваш като прахан!
После почнаха да приказват за друго. Навън свиреше хладен ветрец. От време на време някакви кучета се сдавяха горе по егреците.
— Писа ли на… Мелеменя?
Мельос се разсърди.
— Не се казва Мелеменя! Нали знаеш.
— Забравям… Я почакай малко… А! Сетих се! Агри… Агри!… Не!… Агриеля!… Не!… Открих! Агриамбели! Ха-ха-ха… Я да му се не види, ама име са измислили.
— Защо? Да не би на твоята да е по-хубаво?
— Шът! Че изгорях. Я почакай да погледна дали не са ни чули. Свети Илия! Запази ни!
Кицос изплашен излезе и направи една обиколка около колибата, ослуша се веднъж, дваж и зацъка от безпокойство…
Когато влезе отново вътре, беше го избило пот.
— Аман… Е, свършено е вече впрочем, няма спасение за мене през тази година… не.
— Защо?…
— Какво защо… бе… Ако се узнае впрочем, пиши ме загубен. Ех, майчице, от какво се спасих! Шът!… Нито думица! Аз сега си отивам. Хайде лека нощ. Нищо повече! Каквото имахме да си кажем, впрочем казахме си го. Ако на някое момиче „излезе“ име, никой няма да се ожени за него. Нито пък аз. Разбираш ли?
— Ами ако от тебе „излезе“ име за нея?
— Не… няма да я взема. Къде ще взема мома с „име“!
Кицос си тръгна, стъпвайки шумно с грубите си обуща. Насред пътя той се спря, изсекна се и пак продължи да върви. Мельос почна да се досеща коя може да бъде момата му. Сигурно беше една черноока, бяла като мляко девойка, която живееше на отсрещния конак близо до училището. Беше я виждал един-два пъти ту да преде, ту да пече хляб. Беше хубаво момиче. Имаше право бедният Алкистос.
Цяла нощ даскалът не можа да мигне. Стори му се, че това беше най-дългата нощ през живота му. Да, той беше казал на Кицос онова решително „ще дойдат“. Но вярваше ли сам той напълно в това? Не. Колкото и да беше успял да влезе в душите на онези зверчета, той беше разполагал с много късо време.
Сутринта Мельос отиде да бие хлопката, а ръката му трепереше. Но той удари звънеца решително и силно. Внезапно из всички конаци избухнаха някакви караници… ругатни, плачове. И след малко едно по едно децата започнаха да изскачат от домовете си и се запътват тичешком към училището…
След минута всички хлапета се бяха събрали там усмихнати и радостни.
— Добър ден!
— Добър ден!
— Добър ден!
— Добър ден!
— Добър ден!
Как можеше да не е „добър денят“? Очите на Мельос се наляха със сълзи.
Глава трета
Лятото възлизаше нагоре, натоварено със звънци, кавали и бистри бълбукащи води. Всичко ухаеше на прясна шума от бук и ела. Хората, които от време на време пристигаха от полето, бяха за окайване. Повехнали… пожълтели… подпухнали. Там долу маларията косеше. А тук всички дни са прохладни, сякаш навлизаме в месец май. А сме в август.