Мельос седи пред колибата си и се рови в книжата си. Едва преди малко се завърна от гората. Там откри един планински поток с кристална вода и се напи до насита. Той иска да пише на Аграмбели за голямата си любов. Да, но как ще й прати писмото? Не е така лесно. Ами ако писмото попадне в чужди ръце? Да, но и да мълчи не може. Той не остави долу само Аграмбели… Там с нея остави всичко. И сега тук, горе, му се струва, че е умрял и се е качил на небето. Хубаво щеше да бъде да се качи на небето умрял, защото когато си умрял, не носиш нищо. Живите измислиха красотата за себе си, а не за да я дадат на умрелите. Може, разбира се, да искаш, но само на един умрял, да дадеш много, да дадеш всичко. Умрелите обаче толкова си приличат помежду си, че човек не би могъл да ги различи.
Толкова много неща иска да й пише, че не знае откъде да почне. Първо, иска да й разкаже за планината. Тя благоухае така силно, че сигурно Аграмбели е минала някога оттук… После иска да й разкаже за едно особено откритие, което той направи тук. Че планината не е нещо, което щом изкачиш веднъж, и се успокояваш… че планината не е нещо, което свършва на върха. Не. Стигаш дотам и продължаваш да се качваш… Нещо те издига нагоре заедно с върха.
Къде ще стигнеш?
Един ден Алкистос му каза „ти стана впрочем мъж великан…“ И сега той иска да й напише това. Защото беше истина, и не само защото му го каза Алкистос, но защото сам го чувствуваше. Беше пораснал и напълнял.
Той иска да й разкаже и за ветреца, който упоява като дъха й… После за водите. Завчера, като отиде да пие вода от един извор и се наведе, стори му се, че чува гласа й, и пи… пи… и не му се искаше да стане.
Искаше да й каже още, че откакто я остави в града, мисълта му обикаля като просяк из улиците около тях с надежда да я зърне.
Сега е обед и всичко е много мило, макар че той се намира сред негостоприемни, диви канари и тъмни планини. Сега се сприятели вече с всички, дори и с кехаите, които искат да го изпъдят. Разбира се, не беше така лесно да се справи с тях. Всички са инатчии, вироглави, сурови и мнителни души.
Не беше се изминала и седмица от оная случка и една вечер ето ти ги пристигат бавно-бавно като тежки галери трима кехаи — главатарите на общината.
— Даскале… — казаха му те, — добър вечер…
— Добър вечер…
— Даскале… — взе думата главният кехая, — много думи няма да ти кажем, защото… не сме много учени, пък имаме и много работа. Носим тук една торба с храна за теб.
— Какво да я правя?
— Да си вървиш със здраве.
Мельос се смрази.
— Ще преспиш тази нощ и утре сутринта… измиваш се и си отиваш.
— Но… децата… — едва можа да промълви Мельос. — Децата… ме искат.
— Та кой тунеядец не искат децата? Даскале! Не сме те довели да учиш децата на чалъми и пехливанлъци и на някакви песнички! Стотинка по стотинка одираме от кожата си, за да ти платим! Чуваш ли?
— Но…
— Ще кажеш, че в „градовете…“ Плюя аз на градовете! Те изкарват все дармоеди.
— Слушай, кехая…
— Почакай, не съм свършил още… Цялата оная пасмина… адвокати, контета, попове, кожодери и душевадци… всички се събраха и се юрнаха наведнъж нагоре към овчаря, работния човек, да го доят… И ние си казваме… потърпи, душо, още малко и научи детето си на четмо и писмо и после никой няма да може да те излъже. А ти! Дошъл си, байно, да ги учиш на чалъми и някакви песнички! Не те искаме. Върви си с добро. Утре аз сам ще сляза да доведа учител. Сега свърших. Ако искаш, оправдавай се.
— Нямам какво да кажа… — рече с потъмняло лице Мельос. — Отивам си. Само ви моля… ако можете, да ми намерите един кон.
— Ще те сваля аз сам с мулето си, за да доведа и другия горе. Но… слушай. Не искаме никой нищо да узнае… Ще дойда призори.
Какъв ден беше този ден за Мельос! Той замина като мъртъв. И се закле никога вече да не мечтае. Никога вече да не вярва така много на себе си. Слизаше победен, смазан завинаги. Завря се в къщи и четири дни не излезе и не проговори на никого.
На петия ден някакъв дивак чукаше с ритници на външната врата и искаше да го види. Кира Матула го смъмри и му каза „най-напред да отиде да се научи на обноски и после да дойде да почука отново“.
Той пообиколи около къщата и пак дойде и почна да рита вратата още по-силно. Кира Матула разбра, че гостът е решен да събори дома й, затова слезе и му отвори. Отвори му, но го забра здравата. Мельос, изпаднал в летаргията си, не можа да разбере добре какво става. Успя само да долови, че човекът, който се караше със старата, повтаряше много често думата впрочем. Мельос ритна покривката и изскочи на прозореца. Светът беше такъв, какъвто го беше оставил преди четири дни.
Само до оградата на двора два черни коня се бранеха от мухите.