— Кицос!… — извика той.
— Ха-ха! Старицата впрочем хапе впрочем като усойница.
— Кога пристига, бе, Кицос?
— Ето сега. Свалих даскала… Добър човек, умна глава!…
— Ами тогава защо си го свалил?
— Подгониха го врабчетата с камъни. Разсипа се да бие хлопката… но нито едно не си подаде носа впрочем от конака. А после хванаха баирите. Ако не доведете нашия даскал, казаха те, няма да се върнем в къщи. Нямаше как… „Хайде, даскале, му казват, не е било късмет, догодина… Ще отидем да доведем оня дембел“. Но този даскал не беше никакъв пън. Беше глава. „Я почакайте… — каза той. — Така и така си отивам, но я ми кажете… какво става, та не ме искат децата?“ „Ааа… те обичат оня нехранимайковец, когото изпъдихме“ — му казаха. „Почакайте… — каза им той. — Учител, когото децата обичат, никога не е лош учител… Послушайте и мене, дето остарях по чиновете.“ „Прави им чалъми и театри — му казаха, — затова го обичат.“ „Да, но обичат и уроците му. Я ми доведете едно дете! Трябва ми. Искам да видя на какво ги е учил.“ Успяха да накарат впрочем едно врабче да отиде с книгите си. И след час „Докарайте ми муле — каза им той — да вървя да си гледам работата и вървете да доведете вашия даскал…“ Той е много умен, буден… почакай, каза и една друга дума… която прилича… на женско име.
— … София90!… — рече Мельос.
— Да пукнеш впрочем… Всичко знаеш впрочем! Хайде… сега! Ставай, да не замръкнем. Облечи се, обуй се и хоп! А ти стрино, сега като се сдобрихме впрочем, можеш ли впрочем да ни свариш по едно сладко кафенце?
Припомни си сега всичко това и се чуди как успя да се справи с онези зверчета. Сега минават край него и му казват добър вечер, даскале, и мед капе от устата им.
И тъй… Светът е сякаш от пух, когато ти си в него и в сърцето си имаш нещо, което се казва Аграмбели… „Вчера отидох да бера някакви цветя… не, че не зная, че не мога да ти ги изпратя, но ей тъй… само колкото да кажа, че бера цветя… «И това за Аграмбели… И това за Аграмбели…» Но не намерих нито едно… Каква ужасна планина! Щом като узна, че ще бера цветя за тебе, взе, че ги скри всичките. Алкистос обаче ми разправи други неща. «Не виреят впрочем толкова високо впрочем цветята, дето казваш». Ти знаеше ли досега, Аграмбели, че «не виреят впрочем» тук горе цветята? Не идвай никога тук горе, Аграмбели, никога, никога, защото тук горе цветята не виреят!… Мисля за реката, която минава край къщата ви. Един ден се бях спрял на по-горната махала и пусках оттам лодчици в реката. Не знаех какво да правя, Аграмбели. Все ще види, казвах си на ум, някоя лодчица и тя. Все ще зърне някоя, като ще се носят надолу. В училище ни учеха, че реките слизали от планините. Истина ли е впрочем това? Истина ли е сега, че в този момент се намирам там, отдето извира реката, която минава край вашата къща! Сега вече разбирам защо обичам така много водата на тази планина. Може да няма цветя, Аграмбели, тук горе, но всичко благоухае. Повечето треви имат приятна миризма. И буките дори благоухаят много хубаво. Отсега нататък ще обичам през целия си живот планините. И когато ще бъда в полето и ще ги гледам, ще казвам: «Ей там на онези планини мислех много за нея. И там горе разбрах колко велико нещо е любовта…» Сега вече е невъзможно да не ти изпратя това писмо. И ако не мога да ти го изпратя оттук, сам ще ти го дам, като сляза. Спомняш ли си, че…“
— Оп! Какво драскаш там? Ами че остави ги да си отпочинат малко тези пусти хартии!… Все кръц-кръц… Не се ли изморяваш?
Алкистос беше дошъл с буков лист в устата… Мельос го очакваше. Още отпреди беше забелязал съседката си да преде, седнала на пейката пред своята колиба.
— Защо дъвчеш този лист, Кицос? Нима си свършил тютюна?
— Ами! Имам. Листа впрочем държа за мерак!
— Я ми кажи!… Погледна ли те?
— Че на какво ще го обърнем тук? Не!
— Ами ти погледна ли я?
— Нали ти казах: не!
— Ами тогава каква е ползата, че мина край нея и каква е ползата, че тя седи на пейката?
— Хората знаят… че нито съм я погледнал, нито ме е погледнала.
— Е? Та?
— Хората ли сега ще гледаме? Ние във всеки случай сме се погледнали!
— И никой ли не ви видя?
— Нито господ. Ха-ха-ха-ха! Ха-ха-ха-ха-ха!
— Как се казва? Няма ли да ми кажеш?
— Ха-ха! Мислиш впрочем, че има някакво име като твоята Мелеменя?
— Защо… нима е по-добро нейното?
— Дали е по-добро!… Майчице, разбира се, че е!
— Е, как се казва?
— Агоро… — рече той и си облиза устните. — Видя ли, нали ти казах! Това е име!
— А какво значи Агоро91? Име на момиче ли е това?
— Ами че на какво? На коза ли?