— А какво значи?
— Какво значело, пита? Ами… Агоро… Агорасти!… Как да ти кажа?
— И докъде ще стигнете с тази любов? А, Алкистос?
— И аз не зная… Дето бог ни изведе.
— А няма ли да й кажеш?
— Да не си полудял?
— Ами тогава какво ще стане?
— Дето бог ни изведе…
Агоро. (Ама име! Наистина как са могли да й го измислят! Жалко за момичето…) Агоро впрочем гледаше само във вретеното, а умът й беше зает само с преденето. Клепките й дори не потрепваха.
Внезапно Алкистос въздъхна.
— Защо въздъхна така тежко, Кицос?
— Ааах… погледна ме… затова…
— Толкова време я гледам право в очите! Не е помръднала и клепките си дори! Я остави настрани лъжите.
— Какво разбираш ти от тези неща… Ааах… пак ме погледна…
— Хайде ставай да вървим, защото, както си почнал, ще събориш колибата ми от въздишки.
— А къде ще вървим?
— Ще отидем към височината да погледаме полето!
— Ами тогава впрочем ще трябва впрочем да отидем с атовете. (Колко добре беше толкова време без това впрочем, но за жалост, много рядко го забравяше…)
Запътиха се към по-горната ливада, където пасяха конете, и оседлаха два. После ги пришпориха и полетяха в галоп.
— Както виждаш впрочем… станал си вече баш ездач впрочем. Аз дори впрочем не мога да те настигна, дето съм джамбазин.
Малко по-нататък се чу думкането на тъпан. Мельос се зачуди.
— Какво става там, Алкистос? Мечки ли се женят?
— Ха-ха-ха… Там са впрочем мандрите, дето правят сиренето. Бият маслото.
— Хайде да отидем да видим!
— Па да отидем…
На сто метра по-нагоре се виждаше една пътечка. Двамата ездачи свиха по нея и се намериха пред сиренарницата. Там имаше пет-шест души, които смърдяха като кучета.
— Добре дошли — рече един небръснат старик, който вонеше най-много от всички. — С какво да ви нагостим?
— Нищо — рече Мельос. — Благодарим.
Старикът беше толкова мръсен, че на Мельос му се повръщаше, като го гледаше.
— Ааа!… Мене впрочем ще ме гостите… — рече Кицос.
— Какво иска душата ти? — запита го старикът.
— Душата ми иска впрочем кисело мляко с надробен хляб в него… Освен ако искаш да ме гостиш и с каймак от бъчвата си.
— На драго сърце… — рече старецът и веднага изпълни желанието му.
Алкистос изяде каймака, облиза пръстите си, оригна се и хвана юздата.
— Хайде, кехаи… Лека нощ и да ви даде бог добро здраве и добър берекет.
— Амин, да си жив и здрав… — рекоха сиренарите.
Ездачите се намериха отново на седлата си. Конете препуснаха напред. Една чешма ромолеше малко по-нататък в малка ладийка. Мельос слезе и лепна устата си на чучура.
— Зъбите ти ще се пукнат впрочем… — извика Алкистос.
Действително водата беше ледена. След малко те стигнаха на височината.
Полето беше истинска приказка…
Над селцата бавно се носеха изпарения. Всичко изглеждаше фантастично като мираж. Една сребърна линия прерязваше полето като лъскав нож.
— Ето… — рече Кицос. — Реката. Оттук извира.
Сребърната линия се проточваше надолу и се губеше сред първите къщи на града… И в една синкава къщичка с червени капаци на прозорците, в която се носеше най-благоуханният дъх в града.
— Как се казва? — запита Кицос.
— Кой?… Дъхът ли? Аграмбели!
— Не. Градът.
— А… градът ли? Градът, Кицос, се казва…
— Какво? Да не би и той да се казва Аграмбели? Ха… ха… ха…
— Може, Кицос… Може… Може…
Глава четвърта
Есен в планината. Когато е есен, няма планина. Мъглата я заличава. Протягаш ръката си и половината от нея изчезва. Всичко е овлажнено, отвсякъде капят малки тежки сълзи. Душата на Мельос е потисната. Отникъде не повява ни лъх, за да вдигне този саван.
Той не си спомня да е виждал някъде толкова скреж. Седи мълчалив в конака си като човек, откъснат от света, като самотен корабокрушенец върху блуждаеща лодка.
Мельос няма желание за нищо; в колибата е тъмно. Опита се да запали лампата, но на светло той почувствува още по-тежко самотата си и духна пламъка. Колко е часът? Той знае с положителност, че е неделя, но за да знае часа, трябва да има часовник… Един съсед има часовник и Мельос може да отиде при него да го запита, но се страхува да не би съседът му да каже, че е рано, защото ще се отчае още повече.
Отвън се чуват стъпки. Земята се е размекнала и стъпките се чуват по-глухо.
— Ееее!… Как сме тук с мъглата! — чу се отвън басовият глас на Кицос. (Това се казва приятел!…)
— Ела, Кицос.
Кицос отвори шумно вратата и влезе с тежки стъпки вътре.
— Тежко ти се вижда, а? Не си свикнал, затова! Утре сутринта впрочем ще свикнеш. И после… още някой и друг ден и ще свършиш и ще си вървиш.