— Ами как ще намеря пътя, за да сляза, Кицос?
— Не се страхувай. Мулетата ще го намерят сами.
Той извади кърпа и избърса влагата от лицето си.
— Ох! Без огън ли стоиш? Ще се схванеш. Виждал ли си как гегата гледа надолу като заклана овца? Така ще станеш.
— Нищо, нищо…
— А бре, няма да те оставя да станеш зян, не. Ще ти донеса дърва.
Мельос не се противопостави. Искаше му се огънец. Както щеш го кажи, но в такива мигове все вдъхва бодрост. Той отново запали лампата си. Сега му се стори, че тя свети по-силно. Отвън отново се чуха стъпки. Този път не бяха на Кицос. Едно момче му донесе пита. Трябва да е станало вече обед.
Чуха се и други стъпки. Тежки, неравномерни. Това беше Кицос с дървата си. Строполи ги на пръстения под и си съблече сакото.
— Сега ще видиш впрочем какъв огън ще запалим впрочем. Довечера ще видиш впрочем джумбуш… Ще нападнат значи „проклетниците“… нали разбираш?
— Какво е пък това „проклетниците“?
— Вълците…
— Оле… Я кажи, Алкистос… ядат ли хора?
— Че защо хора? Да не би да са се свършили агнетата? Ехе-е-е!… Не пасат трева те! Овчарите впрочем носят със себе си карабинки. Освен това и огъня впрочем не оставят. Вълците се плашат от огън. Ехеее! Добре сме ги научили тези неща.
— Истина ли е, Кицос, че вълците вървят на глутници?
— Че разбира се! Какво мислиш, че е лъжа ли?
— А защо? От страх ли?
— Ой, майчице… Не. Понеже „ограбват“, затова. По-добре да не попаднеш на тях тогава. Ще те разкъсат.
След малко огънят се разгоря. Пат… пат… взеха да пращят дървета.
— Знаеш ли защо пука огънят така? — запита го Кицос.
— Не.
— Ха! Иска кестени!… Почакай, ей сега ще дойда.
Облече си сакото и излезе. След малко пристигна с пълни джобове. Опразни ги и почна да захапва един по един кестените и да ги мята в огъня. Ако не ги захапеш, ще ти проглушат ушите с пукотевицата си.
След малко съвсем развързаха приказките. Алкистос не приличаше никак на другите от своя еснаф — подли, мнителни, вода под рогозка… Никога не приемаха думата ти така, както им я казваше. Душеха я, пресяваха я, опитваха я с език. Кицос беше доверчив човек. Те отново подхванаха разговора си.
— Та да знаеш… — продължи Алкистос — ако само те разкъсат, злото не е голямо.
— Нима има и по-голямо зло?
— Дали има, казва?… Повечето от вълците са бесни. И ако само те ухапят, оплачи ме, майко! Спомням си по-миналата година впрочем, като ухапаха впрочем Христос Гавоянис. Събудил се една сутрин впрочем и щял да изяде впрочем пеленачето си в люлката… Остави…
— Е, какво станало после?
— После го хванаха, заведоха го ето тук наблизо и го вързаха с въже за едно дърво. Цяла нощ лаеше. Сутринта, като отидоха да го видят, беше вече изял месата си. И още продължаваше да лае…
— И след това?
— Пинело впрочем на Спатулас каза да донесат едно сито. Донесоха впрочем ситото, поставиха го над побеснелия, изляха вода върху него и бог да го прости. Велики са делата впрочем на бога… нали? Ти какво ще кажеш?
Прекараха целия следобед така, като ядяха кестени и си разправяха случки из планината. Мельос се притесняваше, че мъглата му развали плановете. Той възнамеряваше, преди да си тръгне, да проведе изпити. Но такива изпити, че да ги помнят до второ… „пиршествие“, както казваше Алкистос.
— Не се притеснявай обаче — успокояваше го приятелят му. — Голямата мъгла впрочем е по-нататък. Слънцето впрочем дебне зад хълма. Щом подухне малко вятър, и ще пристигне веднага. На края на краищата не е олово, я! Мъгла е впрочем, пустата да опустее!…
Разговорът им продължи така до полунощ. Приключиха въпроса за вълците и почнаха приказки за „дертовете на сърцето“. После Алкистос се зае да си изясни каква е тази мания на Мельос, дето постоянно пише.
— Добре — каза той, — зная впрочем, че буквите нямат край. Те и без туй са много, а като пишеш и ти още върху тях, докъде ще стигнем. Искам да знам впрочем за Мелеменя ли пишеш всичко? Ще удавиш момичето, бе!
Мельос се усмихна…
— Не… Виж, мъча се… дето казваш, Алкистос, да пиша книги.
— Книги ли… Я почакай. Да не би да искаш да кажеш „учебници“, искам да кажа, книги за малките деца?
— Не, книги за големите.
Алкистос поклати глава натъжено.
— Виждаш ли? Вдетинили са се впрочем… онези там долу в градовете, това е, и детинщини вършат впрочем. Като не ги е срам! Но я почакай впрочем, бе, драги даскале. За каква книга ми говориш? Ами че листата ти са разпръснати! Да не би по-късно впрочем да събереш всички листа заедно и да ги натрупаш накуп?
— Така е!
— Виждаш ли? Може да съм впрочем неграмотен, но не съм впрочем пък и хептен!… А… Ха-ха!… Хайде лека нощ.