Мельос угаси лампата и легна да спи. Беше се покрил с черга. Над нея беше покривът на колибата и над покрива на колибата мъглата и над нея — мътната небесна покривка, която полека-лека беше почнала да се изяснява… И тъй тази зора беше същинско извезано със звезди наметало!
Сутринта слънцето дойде и огря и най-потайните кътчета на гората.
Алкистос му съобщи това, като стовари гегата си върху колибата.
— Не се надявай на много… — каза му той — слънцето скоро ще мине… мусафир… Ще си отиде. Каквото мислиш да направиш — изпити и тям подобни, за които ми разправяше, побързай. Хайде… А аз ще подкова и ще изчистя с чесалото мулето, та да е готово за път.
Мельос не се забави. Щом се изми, веднага удари хлопката.
— Днес, деца, ще направим последната репетиция. Значи напрегнете всичките си сили, та да се смаят.
Щяха да декламират стихотворения, да пеят… В програмата бяха предвидени и разни състезания, а накрая и една комедия, която сам Мельос беше написал на техен език и със сюжет из техния живот.
Щом се съмна добре, още рано-рано всички донесоха по една черга, за да направят сцената, завесата и парапетите.
Всички се чудеха много… какво ли им готвеше този пощурял даскал?
На определения час дойдоха на „театър“ дори и пеленачетата заедно с люлките си. Докато стана време да почне представлението, зрителите си изкривиха вратовете, за да открият какво става там в тази къща от черги, която учителят беше построил посред полянката. Най-после в определения час удари някакъв звънец и внезапно — боже, какво е това! — голямата черга на кира Мицена почна сама да се движи! И изведнъж пред тях се появи стая с канапета и посред нея маса, върху която имаше чаша със зеленина. Веднага след това излезе даскалът и им държа слово. Но такова слово, че всички се разплакаха безутешно. Кицос им пошушна тайно, че вместо да плачат, по-леко е да „пляскат с длани“… И те след това, като почнаха, не спряха вече.
Но най-големият джумбуш стана… когато коремите им заиграха от смях и зрителите принудиха учителя да спре играта по средата на представлението.
— Даскале!… — викаха те, легнали по гръб, и държаха коремите си… — Недей! Чакай!… Да си поемем най-напред дъх и после пак продължавай…
— А-а-а-й… Гривос! — викаха те… — Недей, Гривос!
Гривос беше „комикът“ на представлението — със сиви мустаци, сиви коси и сиви дрехи.
— Проклетнико, даскале! Дяволе! — викаха те. — И мустаци дори си посадил на децата!… Майчице… Гривос!… Гривос!… Ето го… Отново излиза! Синее! Пожалете ме, че умирам.
— Спри, даскале!… Съсипа ни!…
— Спри, даскале! Да си поотдъхнем мъничко и ще продължиш!… Ой-й-й!…
Този незабравим ден завърши с триумф на даскала.
— Я виж ти какъв даскал щяхме да изгоним… — казваха си те.
— Брей!… От какво зло се спасихме.
— Нищо!… И за догодина те наемаме, даскале, да не би да ни оставиш и отидеш другаде!…
— Даскале, дай дума, че няма да ни излъжеш.
На другата сутрин Мельос се приготви за път.
— Не! — извикаха родителите. — Ще те придружим всички до височината!
Така и стана. Всички яхнаха конете си, взеха кримките си и го изпратиха до височината. Децата го придружаваха, плачейки. Всички тези хора почнаха да стрелят, сякаш обявиха война на ястребите и облаците.
Плачът на децата се засилваше. Мельос извади кърпата си и почна да я размахва. Не виждаше нищо. Само чуваше изстрелите.
Алкистос ругаеше.
— Телета значи… Сега впрочем ми стрелят…
— Защо ги ругаеш?
— Остави ме!… Копаят ти гроба впрочем, бият толкова път надолу впрочем за друг даскал, а после блеят като овце.
— А защо ги ругаеш?…
— Защо ли… Защото и аз впрочем блея… като овца… Ето виж!
Изстрелите там горе се разредяваха. Гората ечеше. Пътниците заслизаха по лъкатушещите пътеки.
Алкистос си спомни за представлението и почна да подскача от смях на самара.
— Дявол да го вземе този Гривос! А ха-ха-ха-ха! Коремът ни заболя, бе, даскале. Знаеш ли впрочем каква беда впрочем щеше да ми направиш?
— Не. Какво?
— Видя ли я?
— Коя?
— Еее! Така ли се уговорихме? Нали казахме впрочем, че за такива впрочем неща… ще се досещаме?
— Разбрах…
— Ха така, да си ми жив!… Е, впрочем знаеш ли какво щеше да ми направиш с твоя Гривос?
— Какво?… Казвай!
— Насмалко впрочем да й пръснеш корема, а после с какво щеше да прави деца? Ха-ха-ха-ха ааа! Ех, този дявол Гривос!… Аман, от какво се спасих!… Ах!
Глава пета
Смутната страница на това лято се затвори. Това беше страница, изпълнена с чар и горчивина… самота… и лудории. Лятото жари и хора, и насекоми едновременно. Слънцето не пита за имена. То жари като неграмотно. Небето го е учило само аритметика. Ще изгряваш в еди-колко си часа и ще залязваш в толкова часа… Не ти позволявам да се занимаваш с този, когото си подлудил, или с онзи, когото си ожарил. След това идва есента с тежката си походка, подкажда света с леки ветрове и благоухания и изчезва отвъд планините… отдето се задава зимата с мразовития си дъх — зимата с недодяланите си обноски, която прегазва всичко, каквото се изпречи пред нея — цвете, листи или плод. В училищата обаче е още есен. През вратите им влизат и излизат възбудени деца; те ядат кестени и плюят люспите, където сварят. Бай Тодос ги гони с метлата. Че за какво смятат те тук „училището“!