Чакай. Сигурен ли си, че сърцето й ти принадлежи? Чакай! Не бързай да отговориш с „да“. Носи ли тя твоя лик в себе си? Какво е? Овен ли е? Момиче ли е? Не искам да лашкаш сърцето си насам-натам. Ти трябва да го пазиш като дископотир92. Поискат ли ти го? Почакай, разпитай, проучи. В каква градина ще пратиш сърцето си да се поразходи. На какви гърди ще се облегне то. Сърцето не е някаква мръсна паница, в която ядат случайни псета! То е „благоухаещо полско цвете…“ ето какво значи да си учен! Ако бях учил, нямаше сега да ги въртя и да ги суча. Щях направо да ти кажа така и така. Ето това е редно и правилно, това е добро и умно.
— Не разбирам за какво приказваш.
— Какво ме гледаш като птиче под капчук? Ако думите ми не ти харесват, върни ми ги обратно, да си ги запазя. Знаеш ли какво е любов? Веднъж две птички се бяха скарали. Кълвали се, кълвали се… и най-после легнали една до друга върху постелката, която си направили от собствения пух. Какво е любов? Откъде да зная аз? Нима съм птица, та да ти кажа. Но и ако бях птица, щях ли да мога да ти кажа? Какво било любов, казва? Я ела тук! Пак ли искаш да ми се изплъзнеш! Знаеш ли какво приказват помежду си говедата, като са две по две?… И какво приказват змиите помежду си, като са на двойки? Дума не продумваш. А искаш да го знаят хората. Да ти кажа ли аз какво си приказват? Нищо. Но думите пет пари не струват — пред това „нищо“. Свърши се този урок. Свърши ли се, казах? Много разбирам и аз. Може ли да свърши някога този урок? Но както и да е. Какво исках да кажа? Взе ли всичките си книги? Тетрадки — метрадки, всичко?
— Да.
— И оная… алгерата, взе ли я и нея?
— Каква алгера… Искаш да кажеш алгебра? Взех я.
— Кажи я, както искаш. Мене ми е по-удобно така да я казвам. И нещо друго… Я ми кажи… момичето… съученичка ли ти е?
— Какво значи това?
— Искам да кажа в същия… клас ли е?
— Кое… момиче?
— Това, което е под ризата ти и я надига като квас… Чакай, не бягай! Пак си готов да се измъкнеш!
— Не разбирам какво ми разправяш…
— Я остави, нищо, аз зная. Смяташ, че съм се вдетинил. Аз зная коя е. Онова, дето е като тъмна нафора; все търси нещо около тополите, но не знае какво е загубила. Нали е тя? Виж го ти, пак иска да бяга. Помня я още от миналата година; мъкне със себе си една „очилата“, за да й помага при търсенето. Какво търсят? Загубила е нещо и непрекъснато го търси, но не може да го намери, защото не знае какво е… Лудост…
Мельос се отскубна и побягна. Думите на бай Тодос го смутиха още повече. Жегнаха ума му… Сега вече не знаеше къде да се спре и какво да прави. Отправи се към рекичката… Насреща се зеленееха тополите, но там нямаше нито една ученичка. Всички се бяха събрали на мястото за гимнастика. Навесът гъмжеше като курник. Какво толкова си приказваха, та проглушаваха света с писъците си?
По едно време очилата на Кальондзи блеснаха на слънцето. Мельос забеляза как тя подръпна за престилката една от ученичките. Едно пламнало лице се мярна за миг, погледна с такива едни светнали очи… и изчезна зад навеса. То беше изпълнено с щастие и уплаха. Сякаш дрехите й се бяха подпалили. „Автомобилчето“ се спря и го загледа: „Виждаш ли я? Луда е от любов. Затова не знае какво прави и къде отива.“
Звънецът удари. Той удари малко по-силно от миналата година. Но ясно беше, че познаваше добре ръцете, които го държаха, и че старо приятелство го свързваше с тях.
Гласът на звънеца трепереше, сякаш зъзнеше… но канеше децата с любов. Мельос седна на чина си и зачака. В стаята влязоха момчетата. Беше рано още, имаше време. Удари вторият звънец. И веднага музиката на токчетата изпълни коридора. След малко две-три мушици затулиха вратата. След това на вратата се изправи „автомобила“ и зад нея — о, мили и прекрасни, боже! — класът се заля в светлина! На вратата се появи Аграмбели.
Глава шеста
Живот, изпълнен с пролет и безкрайни лудории. И нощи — с бляскави мечти. Училището пее като двуетажен кафез. Настъпва есента, но никой не я усеща. Ветрецът, който ще стане северняк, е още пеленаче. Той се носи над тревата, която още не е увехнала. През тази година няма да се зазими… Стига ти да пожелаеш това, Аграмбели. Всичко ще бъде, както сърцето ти пожелае. Стига да поискаш това. Само ако поискаш, и реката — същата тази река, която зиме беснее и реве като змей — е готова да обвие като небесносиня панделка косите на града. Само ако поискаш това. И всичко ще стане весело. Само Дакридзикос е тъжен. Дакридзикос е пораснал още повече и сакото, което той носи още от по-миналата година, е сякаш един протест. Мельос го поглежда и радостта му изчезва. Лицето на главатаря е кисело и напрегнато. Той мълчи и гледа студено света. Няма настроение дори да плюе, нещо, което толкова много обичаше да прави. Седи на чина си, изпълнен с черни мисли. Прилича на петле, пренощувало на открито под дъжда. И другите „перси“ седят също намусени, като виждат лошото настроение на своя цар.