На Мельос му стана мъчно. Сега, когато Аграмбели се усмихваше, никой не трябваше да е намусен. Ето дори и облаците се разпръснаха. Торис… как можеш да издържиш пред такава нежна светлина? Аграмбели се смее… Като порасне, той ще напише една книга, която ще нарече: „Аграмбели се смее…“
Дакридзикос обаче става още по-мрачен. Някакви черни птици летят в главата му.
През междучасието Мельос отиде при адютанта и го дръпна настрани. Хамоляс го погледна подозрително.
— Слушай… — каза му Мельос.
— Чувам… Какво казах? Ако искам, няма да чувам! Сега си вирнал нос чак до камбанарията! Как се унижаваш да говориш с нас, гаменарията, бе? Но… ха-ха! Свършено с вирнатия ти нос… Хе-е!… Видя ли оня хубавец, дето седи на първия чин?
— Кого?
— Не се преструвай, че не разбираш, защото не ти прилича… Кого пък пита? Атинянина, бе, оня с къдравите коси, о когото се лепнаха като пеперуди очите на тези…
— Е, какво?
— Е, какво ли… Почакай и ще видиш. Знаеш ли какви съчинения пише той? Ще те сложи под подметката си, бе, и ще те смачка… Ха-ха! Искаше да се представиш за коч водач в класа ни, а? Е, хайде сега. Контолеон ще ти оправи носа…
— Контолеон ли се казва?
— Ами че… как се казва… Малко късно си намери ти майстора, но го намери с пискюл. Сега ще дойдеш да хленчиш да те приемем в бандата. Но на̀ да те вземем… Торис не иска да те види дори. Като те погледне, и му се повръща.
Мельос погледна Хамоляс с любов.
— Не е прав. Нищо не съм му направил. Завчера му подадох ръка, а той плю на нея. Ако не станахме приятели, какво съм аз виновен?
— А, бе, лъжльо! А, бе, ние сами не ти ли предложихме да влезеш в бандата ни, а ти не пожела да се унижиш?
— В бандата няма да вляза. Но не казах, че не искам да ви бъда приятел.
— Е… да речем, че станеш… Какво ще спечелиш от това? А, бе, я ми кажи, върви ли риба да прави приятелство със заек? Ти си от примерните момчета…
— Мери си думите…
— Да не ме биеш нещо?…
— Не знам какво ще направя, но мери си думите. Не дойдох да се карам с тебе. Нещо се е случило на Торис и дойдох да те питам. Да не би да е болен?
— Не.
— А какво му има?
— Каквото иска, това има. Да не би да си станал и лекар? Каквото му има, негово си е.
Мельос се пръскаше от яд, че не може да укроти този „перс“. Затова почна да му говори още по-любезно.
— Слушай… — каза му той братски.
— Слушам… Не е нужно да ме дърпаш за сакото! Да не съм глух? Чувам.
— Стаматис…
— Я виж ти… Сега почна да ми вика и Стаматис. Досега ме разсипа с „Хамоляс“, а сега „Стаматис“!… Какво искаш, бе? Казвай. Слушам.
— Най-напред обаче искам да си подадем ръце.
— Глупости… За какво са ти дотрябвали сега тези лигавщини? Ако искаш да кажеш нещо, кажи го като мъж. За какво са ти тези подмазвания?
— Настоявам… — рече Мельос с протегната ръка.
— Уф!… Е, добре де! Ето подавам ти я! Ти изглежда си се заел да ме скараш с главатаря. Знаеш ли как ще ме накастри, ако ме види? Отвращава се от подобни гевезлъци… Нали го знаеш. Хайде да свършваме, докато не ни е забелязал. Свърши ли? Казвай сега!
Мельос го хвана под ръка. „Персът“ се ядоса, но не си дръпна ръката.
— Той никога не е бил така… — каза му Мельос. — Не рита вече камъни, не псува. Нито пък плюе.
— Да, виждам го… — рече натъжен Хамоляс. — И аз виждам, че става нещо с него… Не съм кьорав я? Но нищо не казва.
— Запита ли го?
— Оха-а-а!… А, бе, Кадрас, не го ли знаеш какъв е? Казва ли ти нещо, ако сам не поиска да каже?
— Като не го питаш, защо искаш да ти каже? Така ли, без никакъв повод, ще те извика и ще ти каже: „Хей, Хамоляс, слушай това и това“?
— Да. Ти не го познаваш…
— Добре де, той не ти казва нищо. Но… ти не подозираш ли нещо? Ще ми кажеш ли?
— Не, нищо…
Мельос се замисли. Потърси с поглед главатаря. Видя го седнал на един камък да гледа унесено някъде.
— Аз мисля, Стаматис, да направиш за пръв път един опит. Да отидеш да го запиташ.
— Ти, изглежда, днес си решил да ме вкараш в някоя беля. Виждам го. Но няма да ти разваля хатъра. Ще отида, та каквото ще да стане.
— Каквото и да стане, все по-добре ще е от нищото.
— Добре. Отивам.