Главатарят видя, че адютантът му се приближи към него, но не помръдна и окото си дори.
— Кодошът му неден — рече Хамоляс.
Главатарят подигна очи.
— Ето той… добре, де, не се ли досещаш?
Погледът на главатаря запита „кой“.
— Кадрас. Какво му е хрумнало? Обхванало го е сега състрадание.
— Какво става, бе? — запитаха отново очите на главатаря.
— Тревожи се за тебе. Я го остави, бе, Торис. Какво общо имаме ние с тях? Нали е така?
Главатарят сви езика си и го захапа.
— Мутра… — продължи Хамоляс. — Виж го ти, келеш такъв! Самият аз дори не зная нищо, а той иска да узнае причината! Но си получи заслуженото и млъкна… „А, бе, щом като той, му казвам, на мен не казва нищо, та на тебе ли ще каже, бе, мръсник!“ Нали добре му казах?
— Краставици… — рече главатарят и се изплю.
Хамоляс полудя от радост. От толкова дни насам главатарят му не беше плюл.
— Нищо… — казах му. — Нищо му няма на Торис. Ако имаше нещо, той веднага щеше да го каже на мене. Нямаше така да ме остави. Нали добре му казах, а, Торис? Че разбира се… какво… така ли щеше да ме оставиш? Право ли казвам?
— Пукни… — рече навъсено главатарят и се сви още по-дълбоко в сакото си.
То беше късо, много късо и закърпено. Дългите му ръце висяха голи навън. Горкият главатар… колко жалко изглеждаше сакото му…
— Я ми кажи, бе, Торис?… Какво ти е? Какво ти е?
Главатарят вдигна поглед — той беше зъл и измъчен.
— Бабината ти трънкина ми е! — каза му той и отново се сви в сакото си.
Хамоляс отиде при Мельос.
— Нали ти казах… — рече му той. — Но ти още рано сутрин търсеше ругатни.
— Е, какво ти каза.
— И ти ли искаш да го чуеш? Слушай тогава! „Бабината ти трънкина ми е!“ — отговори ми той. Аз си знаех, но нали и ти искаше да знаеш. Е, доволен ли си сега?
Мельос се обърна и погледна Дакридзикос. Той седеше на камъка като някое поругано величие на стъпалата на двореца си.
— Трябва да се подхване с добро… — рече Мельос.
— Да, но мене пращаш! Хайде върви ти, де! Защо не отиваш ти?
— Ще отида.
Хамоляс се вдърви от учудване.
— Виж го ти, той ще върви… — рече през зъби.
— Не „да отида ли“, а ще отида!
— Отивай.
Мельос не му мисли много. С две крачки се намери пред главатаря.
— Торис! — каза му той. — Не зная какво ще направиш? Както искаш ме наречи, но не мога да те гледам така. Ако нещо съм те засегнал, вземам си думата обратно. Ако ли пък си болен, да вървя за лекар. Ако пък имаш нещо друго, кажи го, та да се помъчим всички заедно да го поправим. Все нещо ще направим. Чуваш ли?… Чуваш ли ме, Торис? Торис, слушай… макар че никога досега не съм ти го казвал. Аз те смятам за мой приятел. Макар че не съм в бандата. Какво значение има, че не съм в бандата? Освен това… защо я наричате банда? Вие не сте бандити. Вие сте добри момчета. Нищо, че сте малко слаби в ученето. Нима другите, „галените“, не са и те? Значи… тъй, Торис, аз съм ти приятел и трябва да ми повярваш. Ако искаш, сега можеш да ме напсуваш. Но аз ще съм ти пак приятел. Е, ще ми кажеш ли сега?
Мельос млъкна. Главатарят не се и помръдна. Беше пъхнал глава в ръцете си и стоеше безмълвен. Приличаше на статуя на някой „перс“, вкаменил се в момента, когато е псувал и зъзнел.
— Ще ми кажеш ли, Торис?
Статуята се помръдна.
— Върви по дяволите, бе!… — рече той, без да дигне глава, и пак млъкна.
Мельос погледна към тополите. Полата на Аграмбели се вееше като синьо знаменце.
— Торис! — извика развълнувано Кадрас.
Дакридзикос се изправи като хипнотизиран и тръгна бавно, спокойно… излезе от двора на училището и навлезе в улицата. Вървеше тежко, приведен… като че ли беше съвсем сам на света.
Под тополата Аграмбели продължаваше да залива с блясъка си този свят, който сигурно му изглеждаше сив и безрадостен като някоя страна, отнесена и потопена в тъмни глъбини. Аграмбели…
Звънецът удари. Мельос не отиде на чина си. Той седна до Хамоляс на мястото на отсъствуващия главатар. Не си казаха нищо. Всичко беше тъжно. След малко влезе Карумбалос.
— Е-е!… — рече той и посочи с пръст чина им. — Къде е уважаемият владетел?
Мельос кипна.
— Ученикът Христидис… — рече той — заболя внезапно и си отиде.
— Тъй ли? А ваше превъзходителство какво търси там? Веднага се върни на мястото си!
Мельос преглътна с големи усилия отговора, който дойде на езика му като стрела.
— Добре… — рече той. — Връщам се.
След това Карумбалос се усмихна приятелски на един ученик, който седеше на първия чин.
— Как сме?
— Благодаря… Добре… — отговори ученикът Контолеон.
— Приятно ли беше лятото в столицата?
— Много приятно. Благодаря.