Глава шеста
Домът на учителя беше скромна приземна къща с тесни прозорци, които гледаха към една разрушена стена. Нито един гост не беше прекрачил дотогава прага й. Потиснатост царуваше навсякъде, в цялата къща, дори и в душите, които я обитаваха. Преди малко оттук беше излязъл Анестис. Той се връщаше изпотен и с бързи крачки в къщи. За час време беше уредил всичко. Беше намерил един скъп на думи човек със спокоен поглед, който го изслуша, без да го прекъсне, и най-после се изправи и с тих глас каза на своя посетител, че с готовност ще направи необходимото.
Даже му каза и „моля“. „Моля нека момчето дойде следобед“ или по-добре след приключването на предобедните занятия, за да го види. Тук, в къщи. После придружи госта си до външната врата и му рече „прощавайте“. Защо пък му каза „прощавайте“. Старецът не можеше да проумее това. Държеше каскета си в ръка… Излезе… и продължи все тъй да го държи по пътя от смущение. Изкачи се у дома си, стъпвайки шумно по стъпалата, и още насред стълбата извика на Арети да му приготви всичко за излизане.
„Всичко се нареди“ — каза той на старицата. После отиде при момчето, накара го да седне на един стол и му разказа всичко тихо — кротко, сякаш хранеше някое птиче със сусам.
След това обу обущата си и излезе. Преди това напомни на момчето да не забрави да отиде там… „Следобед“ да отиде там, дето му каза. Има един звънец на външната врата, който като го врътнеш, звъни като звънец на велосипед. Да не се заплесне… „Следобед“.
Когато остана сам, учителят попрелисти набързо и някак си разсеяно „материала“, който имаше да предава днес. Изпи чая, който сестра му донесе, и изяде един сухар. Върза пеперудката си и излезе.
Тази негова сестра беше ангел плашило на дома. Висока, кокалеста, със суха изпъната кожа, тя се разпореждаше из целия дом, затворена между четирите стени. Слънце я не виждаше. И за какво й трябваше слънце? За да й разкрие истината ли? За женитба не можеше и дума да става — дори ако всички момичета на света биха изчезнали. И годините бяха я засенчили. Сега цялата й радост се състоеше в това, да пере, да четка дрехите на скъпия си брат, да му приготви яденето… а вечерно време, докато той чете, тя да плете мълчаливо. Целият смисъл на живота й беше този брат. Тя го беше отгледала, тя го беше изпратила на училище, тя му беше и баща, и брат, и род.
Тя се бе посветила като монахиня в служба на домашния си Христос и на него поднасяше благовонията на кухнята си. Обичаше го с цялата любов и привързаност, на които бе способна. Само от време на време, още преди годините да натежат на гърба й, нещо тайнствено се обаждаше вътре в нея и я измъчваше известно време… после тя пак се отдаваше на готвенето и на плетенето си.
Днес, след като брат й излезе за училище, тя се поспря на прозореца, който от години гледаше все към стената, изпусна една тъжна въздишка, после го затвори и надяна отново ярема си. Избърса праха, изми чиниите, подреди къщата, взе след това една тепсия и сипа малко леща, за да я изчисти. Едно добре приготвено ястие щеше да достави удоволствие на изморения. И днешният ден щеше да протече все така сив като рало все в една и съща бразда. Но на обед, както стоеше в кухнята и режеше на ситно кромид за запръжка на яденето, неочаквано се случи нещо — едно тихо почукване на вратата накара сърцето й да подскочи. Кой можеше да тропа по това време на вратата? Такова нещо никога не се бе случвало. Дали не се е случило нещо на брат й и е напуснал посред час училището. Избърса очите си, които бяха се насълзили от лука, и забърза да отвори. Най-напред се опря за малко зад вратата и зачака. Отново се почука… Не, не беше брат й, познаваше тя чукането му. Ами сега какво да прави? Да отвори ли? Но кой можеше да е там пред вратата? Такова ненадейно нещо не беше й се случвало никога. Тя се приближи внимателно и погледна през ключалката. Нищо не се виждаше. Ами сега какво да прави? Отиде към прозореца да открехне капаците му. Те скръцнаха жално, сякаш се сърдеха, че ги събуждат от дълбокия им сън. Едно слабичко момче стоеше пред вратата. Тя затвори прозореца и отиде да му отвори.
— Какво има?… — това беше първата й дума, като му отвори.
— Господин… господин… учителят? — запита момченцето, като хвана илика на копчето си. — Господин учителят тук ли живее?
— Да, тук… За какво ти е?
— Заръча ми… заръча ми да дойда и… — гласът му се схвана. — Заръча ми да дойда — каза то и млъкна.
— Заръча ли ти? Добре. Но… — размисли жената. — Най-после… — каза тя — добре. Ще се позабави малко. Но влез да го почакаш.
Мельос избърса обувките си и тръгна след нея. Покани го да седне на един стол и се затече в кухнята. След малко дойде и го почерпи със сладко. Но гледаше много подозрително нещастния Мельос. Той се уплаши от тази затворена къща и по едно време му хрумна да офейка. Но тогава какво щеше да стане? Не. За нищо на света не трябваше да направи това. Ще чака. Нека го е страх. Нямаше да го изядат, я! Но защо го гледа така тази кранта? И колко тъмно беше всичко тук! Завеси, стени, мебели, всичко беше мрачно — в тъмнокафяв цвят. Стори му се, че падна в някакъв гроб.