Мельос го погледна. Хамоляс имаше право. Контолеон беше истински красавец и беше станал още по-хубав от миналата година. А носеше и такива дрехи… Мельос погледна момичетата. Очите им бяха приковани върху атинянина. Тази година всички бяха полудели по него. Дори и „автомобила“ беше насочил фаровете си нататък. Ами Аграмбели! Как се държеше тя? Той не смееше да погледне. Ако и тя го гледаше така, Мельос щеше да умре. Трябваше обаче да узнае това, ако ще светът да пропадне: трябваше да узнае това! И то още сега! Затвори очи и извърна лице към нея. И ги отвори изведнъж. Бездна… Сладките, безкрайно любимите очи гледаха също нататък. Как ще свърши сега този час? Кой ще изтегли часа и него от бездната, в която се бяха сгромолясали? Горчилка изпълни устата му. И тя ли значи? Че тогава какво е любовта? Муха, която вятърът отнася, където си пожелае? Или някакво пощуряло насекомо, което каца и върху цветя, и върху рани, и върху кал? Любовта… за него беше гибел. И плач, който не искаше да се излее. И ругатня, която не искаше да изскочи. Кой можеше да го убеди, че имаше грешка? Че Аграмбели не гледаше нататък? Той вече никога нямаше да я погледне, никога нямаше да й обърне внимание! Никога нямаше да й каже ни дума!
Няма да мине никога край дома й. Нито ще се усмихне отново на реката, която тече край вратата й. Ясно видя всичко. Улови я точно в момента, когато тя гледаше красавеца. Очите й бяха мили, както когато поглеждаше самия него. Че какво толкова имаше най-после този столичанин, та обърка умовете на всички момичета? Мельос се извърна и го погледна. Да, той беше много добре сложен. Как не беше забелязал това нещо още в първия момент? Дрехите му бяха ушити от най-хубав плат. Имаха право тези кози, но от къде на къде пък и тя? Беше вече, така да се каже, женена! Отде накъде ще гледа другиго? Че Мельос за какво беше тук? За да я гледа, когато тя гледа другиго ли? А, не! Той не беше от тия, които могат да бъдат отритнати така лесно! Ще я накара да се разкае горчиво за злото, което му направи. Ще я накара да страда. Не! Не може да се обиждат така сърцата. Щеше да види тя…
Хубавецът се извърна отново и я погледна. Мельос захапа дъската на чина си, за да не се обърне да види. Сякаш зад гърба му имаше някакъв нож, който щеше да се забие в него, щом се извърне. Убиецо! Часът минаваше бавно. Мельос искаше да се мръкне по-скоро, за да избяга в къщи и да се завие презглава…
Не искаше да има очи. Искаше да отиде да изскубне всички цветя, които носеха нейното име. Да изтръгне даже и езика си, който беше произнасял толкова пъти това име. Звънецът удари. Той излезе измежду първите. Друг път я чакаше да мине край него, да го докосне с престилката си, с дъха си… да му подхвърли някоя плаха дума, някой опияняващ поглед. Сега той излезе пръв, без да погледне назад. Слезе по стълбите, сякаш го гонеха. Искаше да намери някое тъмно място и да се свре в него, да не вижда нищо и никой да не го вижда. Изтича в мазето. Старецът поправяше нещо, приведен на прозореца. Не го усети, като влезе; продължаваше работата си, като тананикаше някаква песен или псувня, във всеки случай бръщолевеше си нещо, което приличаше и на песен, и на псувня и не беше нито едното, нито другото.
По едно време привърши работата си и се обърна. И едва тогава забеляза Мельос да седи в най-тъмния ъгъл на мазето. Той приличаше на угаснала свещ в мрачна черква. Старецът отиде при него, като влачеше крака, и го докосна.
— Маларията ли?… — запита го той.
Мельос не му отговори нищо. И старецът разбра, че не е това. Помисли да го запита отново, но се отказа. Беше разбрал вече.
— Жените… Знаеш ли защо бог е дал дълги коси на жените? За да се давят сами. Но никоя не се е удавила досега. Направиха от косите си въжета и с тях ту те възнасят, ту те смъкват надолу… ту в рая, ту в пъкъла. Заряза ли те?
Мельос не каза нищо. Нито пък чу добре, какво го питаха.
— Добре. Нищо няма да ти кажа… — продължи старецът. — Ако щеш, онемей, ако щеш, разплачи се… но чуй и от мене една истина. Ти сам притежаваш лекарството. Покажи се твърд! Презри я! Това му е лекарството… Ще отида сега да хвърля един поглед на стълбището. Струва ми се, че онези дяволи горе нещо готвят.
Старецът се измъкна навън, влачейки краката си като пречупени.
— Затворен кръг… — бъбреше си той. — Всичко стана затворен кръг… Зарежи!
Горе коридорът шумеше, сякаш пържеха нещо.
— Виж ти!… — продължаваше той да си бъбри. — Това не е училище. Това е хавра юдейска! Свършено, това е…
Глава седма
Докато в сърцето на Мельос ставаше всичко това, училището вървеше по своя път. „Всичко вървеше добре“ — както казваше попът. Животът нямаше да спре да диша, за да чуе как тупти измаменото сърце на едно момче. И да се приказва само за това. Ако на света нямаше безсърдечие, нямаше да има и живот. Животът трябва да се преструва на глух, ако иска да продължи своя път. Иначе… ако се спира ту тук, за да ободри някого, ту там, за да изрази съчувствие към другиго, няма да е живот, а някаква оплаквачка.