Мельос погали братски главатаря по гърба.
— Това няма да е от полза… — рече той с унил поглед. — Ако те го обичат истински…
— Тъкмо затова ще му наредя мутрата.
— … Тогава ще го обикнат още повече.
— Зарежи тогава. Да вървим за куркубини, а той нека си ги мъкне като патки. Да вървим за куркубини. Нямаш представа колко са сладки!
След малко те влизаха в малката сладкарница, която едва побираше две-три маси. Сладкарят наведе очилатата си глава и ги погледна под вежди.
— Какво обичате? Не продавам, всичко е откупено… — рече той.
— Защо, бе, чичо, не ти ли хващаме око за мющерии?
— Не.
Главатарят се изправи.
— Тогава прави си ги туршия и си ги яж сам. Ставайте, бе!
Сладкарят излезе иззад тезгяха си.
— Я да ви видя!… — рече той. — Изглежда, че не ви видях добре. О, разбира се, че не съм ви видял добре. Така е. Я влезте вътре. О, вие сте баш мющерии!… Я минете вътре, моля! Бре, каква беля щях да направя! Заповядайте, челебии!
„Персите“ се спогледаха като белки, които проточват шия, за да им дадат кестени.
— Хайде да си жив… — рече главатарят на стареца. — Да влизаме, бе. Хайде, Кадрас. Ако обаче сладките ти не са сладки, ще ги дам на шапката ти да ги яде.
— Вие сте мъничко… Така…
— Какви сме, бе, старче?
— Мъничко закачливички… Но колкото за мющерии, мющерии сте. Няма дума. Значи куркубини, а? Три порцийки… нали? Хубаво, много хубаво. Значи имаме: три порцийки по две драхми едната правят всичко шест драхми. Нали? Сега я покажете какви челебии сте… понеже — нали? — един челебия трябва да показва това! — тропнете в ръката ми драхмите и да отида да ви приготвя куркубините… Нали тъй, аги?
Тримата „аги“ скочиха наведнъж на крака. Един истински челебия не би търпял такава обида.
— Значи… — рече главатарят — искаш парите си в предплата, нали? Добре ли те разбрах?
— Я виж ти колко отракано момче си бил! — рече сладкарят учудено. — Веднага схвана!
— Защо не отидеш по малка нужда, бе, чичо? Защото гащите ти капят и тук стана много влажно… разбираш ли? Хайде да си вървим! — рече той сурово на компанията.
След половин минутка два камъка изпотрошиха витрината на сладкаря.
— А яж сега стъклата си! — рече главатарят. — На никое шкембе не съм позволил да ме обижда! Песове! Щом те видят с малко по-износено сако, и „плащай предварително!“. Яж сега стъклата си предварително и кротувай. Да вървим, момчета. Днес няма куркубини. Ще дам парата на старата да си купи терлици за зимата. Но… накъде да вървим.
— Тук наблизо се намира къщата на Кальондзи… — рече Хамоляс.
— Че какво ме интересува?
— Хайде да отидем да нарисуваме с тебешир на вратата й едно автомобилче.
— Обидила ли те е? — запита намусено главатарят.
— Не.
— Е, тогава защо ще й направиш това нещо?
— Понеже… Защото…
— Пукни… — рече главатарят. — Нали ти казах: днес искам да си по-различен. С нас е Кадрас.
— Ами тогава ти защо преди малко счупи стъклата на сладкаря, а?
— Това е друго. Засегнаха честта ми. Нали е така, бе, Кадрас?
— Да… — рече Мельос.
— Виждаш ли?
„Почна да се оправя…“ — си каза със задоволство Хамоляс.
След малко те минаха край дома на съученичката си. Никой нямаше желание да нарисува автомобилче на вратата й. Но… след малко самото „автомобилче“ се затече след тях.
— А, бе, Христидис! — извика тя плахо.
Главатарят се поспря.
— Я иди да видиш какво иска тая!… — рече той на адютанта си.
— Ако ме назори, да я почерпя ли с някой плесник?
— Хайде! Върви да видиш какво иска!
— Добре… отивам…
„Автомобила“ го чакаше, като се клатушкаше наляво-надясно.
— А, бе, ти!… — каза тя на Хамоляс, когато той се приближи до нея.
— Какво искаш пак, мари?
— Я ми кажи… Но хайде… хайде… нищо!
— Ще кажеш ли?
— Нищо. Исках да запитам… Дали Кадрас не е сърдит?
— На кого? На тебе ли?… Я виж ти мутра!…
— Аз си зная за мене… Какво има да ми се сърди? Исках да зная дали се сърди на някоя друга?
— Много го е грижа. Че той е горд, мари… Счупена пара не дава за никоя. Знаеш ли колко е горд? Приказвахме му за една, която седи на твоя чин, а той цял час не можеше да се сети за коя става дума!… „А бе, я ми кажете — рече той, — да не би да искате да кажете за една… която се казва Стамири? Струва ми се, че се казва Аграмбели? Наистина какво става с нея?“ Та на мене ли ще ми разправяш за Кадрас?
— Жалко… — рече „Автомобила“.
— Жалко, не жалко, какво да те правя. Такъв си е той. Не гледай, че ходи с нас. Ние сме приятели с него, затова.
Фасонът на „Автомобила“ се смачка като при катастрофа.