— Жалко… — каза тя глупаво. — А трябваше да му предам нещо.
— А… това е друго. Можеш да го предадеш на мене.
— Но… ще стигне ли до неговите ръце?
— Я виж ти! Е, какво, та няма да си играем? Я го дай тук!
— Да не го загубиш, че те убивам!
— Ти ли? Аман, съжали ме… Хайде, мари! Я го дай тук! Нали е за Кадрас? Дай го!
— Да, но… чакам отговор.
— Кога? Сега ли?
— Да…
— Уф!…
— Не че ни е грижа за него… Кой, нас ли да ни е грижа? Хайде холан!
— Добре, добре… стига. Познавам те като лигите си. Та като не ви е грижа, мари, защо настоявате за отговор, и то веднага? А?
— Ами ето… тъй. Щом като веднъж го срещнах… казах си: „А, бе, защо да не получа и отговора?“
Хамоляс я погледна с отвращение.
— Чакай, мари!… Я ми кажи… Ти за атинянина ли смяташ Кадрас? Че той е бандит, мари! Ако искаш да сме добре, върви кажи на приятелката си, че „не сме съгласни“.
— Жалко, бе, Хамоляс… А аз те смятах за добро момче.
— Кого? Мене ли?
— Че кого?
— Ниц, де… на друг разправяй това! Такива не ни минават. Ти, мари, не ме ли наричаше миналата година гамен?
— Аз ли? Да ослепея! Аз — гамен? Тебе? Тъкмо тебе… дето си от всички най… най-доблестният!
— Я виж ти! Че какво съм ти аз, ма, та да не ме наречеш така?
— Какво си ми ли? Ето… Уф! Ще вземеш ли сега писмото?
— Ще го взема, но не съм виждал по-подъл „автомобил“ от тебе!
— Гаменария!…
— Бой ли искаш да отнесеш сега?
— Ей, Христидис… той ме бие!
— Остави я, бе! — извика строго главатарят. — Глезльовци ли сме станали, та да бием „гъските“? Хайде, мари, свършвай си работата и се махай!
Кальондзи извади от джоба си писмото и му го даде.
— Гледай да не го загубиш… На ръка го дай. А отговора чакам тук.
— Нареди ни…
Хамоляс взе писмото, поразгледа го оттук-оттам… помириса го и го предаде на Мельос.
— Взимай го, бе… и влез в някоя врата да го прочетеш. Оная разправя, че ще чака отговор. Нека чака.
Мельос се отдръпна малко настрани и отвори писмото. Пръстите му трепереха… и сърцето му затуптя, сякаш се изкачваше на планина.
„Защо не искаш вече да ме погледнеш? Какво ти направих? Аз седя винаги на чина си и чакам да ме погледнеш. Не зная какво да мисля. Да не би да съм те обидила с нещо, без да съм искала? Много ми е тежко, че те загубих. Каквото и да стане, ние ще си останем добри приятели. Нали си съгласен? Кога ще мога да чета отново прекрасните ти писма? Никога няма да ги забравя. Когато се омъжа, ще ги сложа на иконостаса. Най-добрата ти приятелка: Аграмбели“.
Мельос смачка ядосано писмото в шепата си и продължи да стои мълчаливо. Очите му следяха някакви облаци, които се скитаха на воля по небето. Колко мръсно беше то — небето!… Сякаш някакъв варварски крак беше стъпил в локва и го бе окалял.
„Бандитите“ забелязаха в какво състояние е приятелят им и се приближиха към него.
— Какво става, бе, Кадрас? — запита го обезпокоен Хамоляс.
Мельос дори не помръдна.
— Я го запитай ти, бе, Торис… — рече след това адютантът на главатаря си. — Не иска да каже на мене.
Дакридзикос пристъпи тежко и официално.
— Какво съдържа това мръсно писмо, бе, та си тъй?…
Мельос се беше вкаменил.
— От нея ли е? — запита главатарят.
Мельос пусна писмото на земята. След това го стъпка. Хамоляс се приближи до падналото писмо и се изплю върху него. След това се наведе и взе един камък.
— Хайде, мари! — извика той на Кальондзи. — Я се махай по дяволите! Я се пръждосвай, че главата ти ще разбия. Хайде, мари!
„Автомобила“ стоеше като замислена кукумявка.
— Още ли стоиш, мари!… Ще ти накълцам главата. Не чуваш ли?
— Нека Кадрас ми каже да си вървя… — рече Кальондзи. — Да си вървя ли, Кадрас?
Мельос я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.
— Няма ли да ми дадеш отговор?
— Не!… — извикаха всички.
— Жалко…
„Автомобила“ наведе глава и си отиде. Беше изтръпнала и зъзнеше.
Двамата „перси“ се наведоха и погледнаха стъпканото писмо.
— Защо го захрачи, бе? — запита смутено главатарят.
— Та стигат ли му такива малки храчки? За него трябват големи като юмруци!
— От нея ли беше?
— Да. Защо питаш, като знаеш?
Писмото лежеше на земята като победено знаме след битка. Главатарят мълчеше. После въздъхна продължително и хвана Мельос през рамо. „Да вървим“ — каза му той. „Хайде, бе!“ — рече след това и на адютанта си.
Всички минаха над писмото и го стъпкаха.
Те вървяха към реката. В главата на Дакридзикос се въртеше непрекъснато една непоносима мисъл. Той се спря пред моста.
— Вие си вървете! — каза им той. — Аз ще остана тук.