— Какво ще правиш? — запита го Хамоляс.
— Каквото искам, бе! Не мога ли да си направя кефа?
— Добре… ще си вървим.
Хамоляс дръпна Мельос и двамата тръгнаха. Главатарят се върна обратно. Писъмцето го чакаше в калта натъжено и безпомощно.
— Мръсница! — извика Торис и почна да го тъпче, стенейки. — Мръсница!… Мръсница!…
След това се облегна на една стена и го загледа с мъка. Но сетне се приближи към него и се наведе да го вземе. Хвана го внимателно, сякаш хващаше някаква ранена птица, пъхна го в пазвата си… и тръгна към реката. Отиде на моста, покатери се на перилата и оброни глава.
— Мръсница!… — произнасяше отново той с копнеж и болка. — Мръсница!… Мръсница!…
Очите му ронеха в реката най-горещите и горчиви сълзи през нерадостния му живот…
Глава осма
Това, което сполетя Мельос, беше по-силно и от свършека на света. Животът беше пълен с утешения, но липсваше само едно утешение. Тъкмо онова, което можеше да ободри душата на едно преждевременно зряло дете. Преждевременно зряло по ум, но не и на години… като пролетно грозде…
Нещо тежко беше легнало вътре в него и пъшкаше като животно, което са напоили с горчиви билки. Той вървеше към къщи съвсем самичък. По пътя си видя една птичка. Беше кацнала на една ограда и зъзнеше като просяче. По-нататък се сблъска с един свой съученик. Той носеше долнокачествено протъркано сако с разноцветни кръпки…
— Къде отиваш?… — запита го съученикът му.
Мельос се сви и понечи да го отмине. Момчето го погледна тежко.
— Направих ли ти нещо? — запита го то.
— Кой си ти? — каза Мельос без настроение.
Другият се скова и го погледна смутено.
— Сега… и аз не зная вече…
— Познах те. Ти си Сикалос. Ученик от шести клас.
— Сикалос се казвам. Но не съм вече ученик.
— Поради бедност ли?
— Не. Поради подлост. Но ще си отмъстя! Нямам дори трици за ядене… Обаче скъпо ще ми платят!
Мельос го гледаше съчувствено.
— Какво се е случило?
— Добре де! — рече Сикалос смаян. — Ти нищо ли не знаеш? Не живееш ли в този град? Не ходиш ли вече на училище?
— Ходя… но не зная нищо. Нито какво става, нито какво се приказва. Не настоявай. Не мога нищо да ти кажа. По-добре ме остави да си вървя.
— Ти имаш нещо… нещо те измъчва бясно. Но твоето не е нищо. Ако беше те сполетяла моята беда… щеше да тръгнеш направо за водопада.
— Да не са ти… да не са ти уловили нещо?…
— Доизкажи се… доизкажи се…
— Да не са ти уловили нещо… писма?
— Ето че знаеш. Как си узнал това?
— Сега си спомням, че се шушукаше… Нещо за писма се говореше…
— Истина е. Не можех да постъпя другояче. Ако не бях й писал, щях да умра. Ти не разбираш от тези работи, ти си още малък. А пък аз съм дръвник, задето съм седнал да ти ги разправям сега. Всякога, когато почвах да мисля за нея, загубвах представа за света. Ако ме запиташ сега: „Кой е написал тези писма?“ ще ти кажа: „Писалката ми… а не аз“. Но коя ръка, дано изсъхне, държеше перото!
— Любовта… — промърмори унесено Мельос.
— … Бих искал да не разбираш тези неща още от толкова малък — рече му тъжно Сикалос. — Но това, което каза, е истина. Така е, обичах я… толкова много, че и перото ми узна това! Проклето перо!
Мельос го слушаше и му съчувствуваше. Слушаше го и сякаш не Сикалос говореше, а самият той приказваше на себе си.
— Какво е направила с писмата ти?
— Предала ги на Карумбалос. Как иначе са могли да попаднат в неговите ръце?
— Недей казва това. Не си сигурен.
— Твърдя го!
— Ами ако той й ги е взел насила?
Сикалос се позамисли.
— Може… — рече той. — Не зная. После… защо да не му ги е дала самата тя? Защото тя се отвращава от мен и само като ме гледа…
— Ами тогава защо си й писал? — запита го учудено Мельос.
— За да не се самоубия… — отговори отчаяно Сикалос. — Но ми се струва, че и сега няма да се спася. Но и мъртъв дори да ме види, тя няма да се трогне ни най-малко. И това зная… Но въпреки туй не мога да не се самоубия… Но пък и да живея не мога… Кажи ми тогава какво да правя? А и оная с вирнатия нос…
— Но за коя става дума? Аз се обърках.
Сикалос го погледна учудено.
— Впрочем… имаш право, дето казваш, че нищо не си знаял. Иначе щеше да знаеш коя е. Карумбалос го разтръби навсякъде. Мръсникът неден! Не стига, че ме заплюха, че ме изключиха от училището… Но и разтръби всичко… Така принудиха и нея да напусне училището.
— Да, но още не си ми казал коя е.
— Най-хубавата, най…
— Е… добре, това зная.
— Откъде го знаеш?
— Щом като я обичаш!…
Сикалос пъхна пръст в ухото си. Очите му сега изглеждаха още по-отчаяни.