— Обичам я… — рече той. — Тоест… баба ми каза, че я обичам…
— Как? — запита го смаян Мельос и го докосна до слепоочието. — Не го ли почувствува сам, та си чакал баба ти да ти каже това?
— Аз усетих, че нещо става с мене, но откъде да зная, че това е любов? Беше дошла баба ми… Видя ме така като замаян керкенез… запита ме какво имам… И като й обясних, „не се тревожи — каза ми тя. — Любов е и ще ти мине.“ И тогава разбрах, че това, което имах, беше любов или лудост.
— И после?
— Сега разбрах, че е и едното, и другото… Изглежда, че любовта се страхува да върви сама и води и лудостта със себе си, за да не се срамува. И това ми го каза баба ми.
— И не ти ли каза някакво лекарство?
— Не. А ти знаеш ли някакво?
— Не.
Не. И той не знаеше. Ако знаеше, би го употребил и за себе си. За маларията знаеше, против нея се взема хинин. Но против любовта какво се вземаше? Някой му беше казал „пий вино“. За пръв път чуваше, че виното е лекарство. Той знаеше, че виното е, за да пееш и чупиш прозорци. Други бяха му казали, че безсънните нощи са лекарството, обаче някои други пък го бяха объркали, като му казаха, че сънят е по-хубаво лекарство. На кое от всичко това да повярва? Сега и приятелят му страдаше… Тогава той се сети, че една старица му беше казала: „Замини за чужди земи, друг цяр няма“. Но Сикалос беше гол като тояга, с какви пари да замине?
— Сикалос… — рече му той и почувствува мъка само дето произнесе името му. — Цяр не се намира.
— Аз съм намерил!… — извика отчаяно Сикалос.
— Познавам един старец, който всичко знае — рече Мельос, сякаш не го чу. — Той ми каза: „Бъди твърд“, нищо друго не знаеше.
— Аз зная… — рече с още по-голямо отчаяние Сикалос.
Мельос се вкопчи в парцаливата му дреха.
— Сикалос! — рече му той. — Кажи го и на мене, за да се отърва. Кой е? И аз страдам от същото… Друг й завъртя главата… Сикалос… Сикалос… Отвърна тя очи от мене… Отвращава се и от чина, дето седя. Кажи!…
Сикалос хвана лицето му с ръце. После почна да му говори. Погледът му беше обърнат към водопада. Там наблизо бяха и гробищата, сред които се извисяваха грамадни дървета.
— Ти… — каза му той. — Ти говориш като голям. Кога си пораснал?
— Вчера…
— Какво ти сториха?
Мельос стисна клепачи, за да не капне нещо.
— Събориха ме от… да, събориха ме от небето… — рече той. — Какво повече можеха да ми направят? Отнеха ми очите й и ме накараха да гледам гърба й. Казваш, че съм пораснал ли… аз съм остарял!
— Ех, къде да бях остарял и аз!… — рече Сикалос. — Дядо ми казваше, че колкото повече се замъглява погледът ти, толкова по-ясно виждаш. Къде да беше така! Тогава щях да виждам по-ясно и нямаше да я обичам.
— Толкова време говориш… а името й още не си ми казал.
— Да, нещастнико, не съм ти го казал още. Заплюй ме… Аглаица.
Мельос го прихвана, за да го закрепи на краката му… защото забеляза, че му се подкосяват.
— Нещастни Сикалос… — рече му той и погали измършавелия му гръб. — Уви, нищо няма да стане. За такива ние сме нищожества. Тя е и по-голяма от тебе… а и учителка ти е… Освен това има и нещо друго…
— Какво? — извика Сикалос, без да отвори очи.
— Подозирам… че обича друго лице… В началото не разбирах нищо. Но от деня, когато и аз се влюбих, научих се да разбирам.
— Ще те удуша!… — извика разярено Сикалос. — Ще те удуша, защото знаеш кой е и не искаш да ми го кажеш!
— Не, няма да ти го кажа. Имаш право. Ако искаш сега, удуши ме.
— Карумбалос ли е?
— В това мога да те уверя: не е той. И през ум дори да не ти минава, че тя му е дала писмата. Сигурно той ги е откраднал. Познавам го аз. Нищо не му се изплъзва от погледа. И няма нещо на този свят, дори и най-подлото, което той не би направил… И сега ето… Всичко ми разказа и аз с нищо не мога да ти помогна. Ти обаче ми говореше и за някакво лекарство. Какво лекарство е това? Защото, отде знаеш… може би се нуждая повече от тебе.
— Не искам да го опиташ… — рече той. — То е най-горчивото от всички лекарства. Дори и аз не съм се решил да го употребя.
— Но кое е това лекарство?
— Един мой чичо има пистолет. Ако не успея да го взема, ще отида да се хвърля във водопада…
— Недей, Сикалос! Недей това! Бъди твърд… Старецът, който ми каза това, е по-велик и от божество. Върви да я намериш. Говорил ли си въобще с нея?
— Не.
— Върви да я намериш.
Домът на Аглаица беше сгушен сред рози, чиито цветове завиждаха на бузите й. Той се намираше на тиха уличка. Околните къщи бяха потънали заедно с обитателите си в зеленина.
Аглаица всяка сутрин си правеше гимнастика, като се ловеше и увисваше по клоните на дърветата. След това отиваше на училище, аленочервена като цъфнала роза, която те кани да вдъхнеш благоуханието й. Всички искаха да вдъхнат аромата й с изключение само на един човек, който искаше да я изпие. А гимнастичката избягваше този човек както сърната ловеца. Но накрая тя не можа да се спаси. По някакви тъмни пътища този човек успя да тури ръка на кореспонденцията й и в училището никой не осъди грозното деяние на крадеца, а всички заклеймиха постъпката на учителката… „да получава и да приема любовни писма от учениците си“ — казаха те. Скамвурас, който се осмели да промълви нещо, бе грубо срязан и млъкна. Аглаица си отиде наранена, с очи плувнали в горди сълзи, и се затвори в къщи. Не искаше нито да яде, нито да приеме някого. Тя седеше неподвижна като восъчна статуя на някоя нежна богиня, изпила биле за забрава и смърт. Цели две нощи не мигна. Беше сигурна, че никой няма да дойде да я поздрави, да й поднесе цвете или малко храна. Никой. Само по едно време й се стори, че долови навън пред прозореца си плахото покашлюване на Алберт, но като отвори прозореца, не забеляза никого в градината. Само розите се усмихваха под лунната светлина, зъбейки се като скелети. Изминаха се още часове…