По едно време някакви удари, прилични на редки, разпръснати изстрели, се чуха в нощта. Аглаица, изтръпнала, се втурна към прозореца и го отвори. В светлината на лампата се появи съвсем бледото лице на Сикалос. Очите му бяха пълни с молба и… лудост…
— Сикалос… — извика сърцераздирателно гимнастичката — момчето ми… защо ми направи всичкото това зло?
— Обичам те!… — извика момчето, сякаш викаше „помощ“.
— Какво мога да направя, Сикалос, кажи ми… помогни ми… какво би направила сестра ти?
— Обичам те!… — извика с болка момчето още един път.
— Господи… кой ще ми помогне?… Помогни ми ти, Сикалос… Нуждая се от някого, който да ме защити. Съвсем сама съм в отчаянието си. Съвсем сама и отчаяна, а ти дойде, за да ме отчаеш още повече ли? Зная, Сикалос, че ние не сме виновни… Нито ти, че ме обикна… нито аз, че не трябва да те обичам. Но знай, че ти направи живота ми много труден. Не знаех как да постъпя с теб и загубих завинаги спокойствието си. Въпреки всичко аз ти благодаря… благодаря ти, мило момче, задето ме обикна. Благодаря ти, и дето дойде… Но кажи ми… какво мога да направя?
— Обичам те — извика със задавен глас момчето.
— Зная го и без да ми го кажеш… но само това не е достатъчно, Сикалос. Имам само едно сърце.
— Искам го!… — извика момчето. — То е мое!
— Да, но то е и мое! Защото — трябва да ти го кажа тази вечер, Сикалос, ти… ти си първият, който узнава това — отдавна вече, Сикалос, сърцето ми не принадлежи на мене… И аз, Сикалос, обичам и напълно те разбирам. Разбери ме и ти, щом ме обичаш.
— Обичам те! — извика Сикалос.
И гласът му сякаш казваше „спаси ме!“
— Как?… — изрече самото й сърце… — Как да те спася, нещастно момче?
Внезапно нещо лъсна на колана на Сикалос.
— Какво е това? — изписка, обезумяла от тъмни предчувствия, Аглаица. — Сикалос!!! Хвърли веднага това, което държиш в ръцете си! Какво мислиш да направиш? Боже!… Помощ!…
— Не тебе…
— Не се страхувам за себе си. Зная. Умолявам те… недей. Пожали себе си. Дай ми веднага това оръжие!
— Не… — рече Сикалос. — Сега вече ми остана да обичам само него и го обичам още повече… защото… то ще ме спаси от любовта ми към тебе. Аглао… Аглао… Аглаица…
Той се хвърли върху едно дърво, обгърна клоните му и почна горчиво да плаче.
Аглаица плачеше тихо в светлата рамка на прозореца, подобно на „плачещата Богородица“ на черковния олтар.
И двамата плакаха дълго… По едно време лек ветрец полъхна през прозореца и загаси лампата.
Сега се чуваха само хълцания, сякаш плач на призраци, които ридаеха в пустата градина.
По едно време Аглаица долови някакъв лек шум. Хълцанията се отдалечиха.
— Сикалос!!! — изписка тя, сякаш я душеха.
— Обичам те! — се чу задъханият глас на Сикалос далече по пътя.
Някакви птици запърхаха с крила в нощта.
— Помощ!… — извика Аглаица.
Там към гробищата тежко, като далечен лай се чу изстрелът на ученика. Аглаица се хвана за косите си и се строполи на пода.
Глава девета
Следващия ден за училището на този малък град не беше ден. Беше само тревога. Сикалос береше душа в болницата. Аглаица си даде оставката и взе влака… Скамвурас, Раул и Алберт се бяха затворили в къщи. Мельос, изправен на стълбището на училището, ръкомахаше.
— Ако не напусне… друг начин няма!
— Ще го убием! — извика със зачервени очи Дакридзикос.
— Долу Карумбалос! — изрева цялото училище.