Старецът държеше полите на антерията си.
— Боже всемогъщи! Свършено е, ще го пометат от училището. Какво зло ме сполетя? Слез, бе, бог да те убие. Погледни, господи Исусе Христе еднородни. Сине божий… какво да правя, като нямам сили да го спра? А, бре, ти! Свършено…
Множеството се люлееше долу като гора през буря.
— Смърт на престъпниците!
Старецът запуши ушите си и се пъхна в мазето.
— Пожарът вече пламна и гори. И онова, нещастното, бере душа в болницата. Искам да зная кой му даде пищова! А оня с широките ръкави — попът, и другият — Карумбалос, седнали да ми разправят за „грешници“. Грешници има, но кои са те? Сикалос и Аглао ли? Грешници сте вие, бе. Грешници и крадци! Да!…
Старицата, която лежеше вътре, се задави от кашлица.
— Какво кашляш пак, Зумбулчето ми?
— Добре съм. Вън какво става?
— Севернякът духа попътно на птичките. Нищо няма. Почивай си.
След това почна сам да си бъбри.
— Мравчицата ми… — забъбри си той.
— Какво се е случило пак с мравчицата? — запита заинтригувана старицата.
— Нищо. Когато бог поискал да погуби, казват, мравчицата, давал й крила. Чуваш ли как се дере? Като гамен… по сокаците!…
В двора непрестанно ревяха „долу“! По едно време на балкона се появи мъртвешката глава на директора.
Той беше злобен и студен като змия.
— Да се маха! — извикаха децата. — Вън убийците!
Сега директорът се показа с цял ръст. В двора екна рев.
— Бесилка-а-а!!!
— Тишина! — заповяда той. Гласът му беше твърд като стомана. — Надзирателят да се качи незабавно горе!
На балкона сега се появи и попът.
— Долу вестителите на смъртта! — ревяха децата.
— Семе на безбожници… Рожби на змията… — изсъска той през зъби и закри очи с широкия си ръкав. — Сганта беснее… — рече той на директора.
— Виждам.
— Проклятия на сатаната!… Млък! — изписка още по-строго сега директорът. — Надзирателят да се качи незабавно!
Бай Тодос стегна ремъка си.
— Добре… добре… качвам се, да те качат на бесилото дано, езуитин неден!
Старецът, влачейки крака, се изкачи в канцеларията.
— Тичай веднага в полицията! — извика му разтреперан Карлафтис.
— Да тичам ли? Хубава заповед. Но с какво? Дай ми краката си и ще тичам… иначе ще трябва да се влача като охлюв.
— Познавам те! — промърмори Карлафтис. — И ти си от онези, които наливат масло в огъня! Заповядвам ти! Чуваш ли?
— Старческите ми крака са глухи. И ако те послушам, каква полза ще имаш!
— Веднага да дойде полицията! И да арестува нарушителите на реда! Още сега!
— Ти казваш „още сега“, а аз ти казвам „лека нощ“… Докато дойде полицията, или те ще се изморят, или на вас ще ви мине… Защо се ядосваш?
Междувременно директорът се върна от балкона.
— Надзирателю! — извика му той. — Полицията! Бунтът се разширява.
— Тъкмо това казвах преди малко, господин директоре. Добре, ще доведем полицията. Но как ще я изпъдим? Там е трудността. Тези бръмбарчета не са зрели хора като твоя и моя милост. Те са още шира. Ако ти поразбъркаш, ще кипнат още повече. Аз зная добре тези неща, научил съм ги. Трябва да ги подхванеш со кротко, со благо… Послушайте стареца, чиято глава е побеляла от такива работи…
— Стига, съзаклятнико, и ти! Нихилист!
— Непонятни псувни… не ме засягат. Прощавам ти. Аз през живота си съм свикнал зле… да прощавам?
— Разбойник… — извика попът и изпъна побледнялата си шия над яката на расото.
— Бог ме осени, попе, и тъкмо сега си спомних една думичка, която ще ти прилича като калимавка. „Блажени смирените“. Как си забравил това, попе?
— Млъкни. Ще употребя насилие — извика попът и дигна ръка.
Тогава старецът пристъпи две крачки, изправи се пред него и му обърна гордо бузата си.
— Употреби насилие! Употреби насилие, де! Вампир!… Служител на сатаната и пъкъла! Какво стоиш? Това искам. Друг начин, за да се спаси расото от тебе, няма. Употреби насилие, де!
Директорът се затече и го хвана за антерията.
— Твоята длъжност, надзирателю — рече му той, — не е да се заяждаш, а да се подчиняваш. Заповядвам ти за последен път да съобщиш на полицията!
— Няма да отида никъде! Чувате ли? Изпъдете ме!… Изхвърлете ме на улицата заедно с бабичката ми!
— Оставката ти е приета — рече директорът задъхано.
— Очаквах това. Няма да се моля. Ще варя парцалите си, за да ям, но няма да се моля! Не!…
И той се обърна, да си върви. В този момент обаче долу нещо се строполи с трясък и порой от стъпки се понесе по стълбата. Старецът бе повлечен като сламка. Децата се юрнаха към канцеларията.
Директорът се изплаши. Отиде до площадката на стълбището и простря ръце срещу тях.