— Полека… — рече той. — Внимание! Бих желал това безумие да ви струва колкото може по-малко. Какво искате?
— Да се махне Карумбалос!
— Покажете държание на ученици, ако искате да ви изслушам. И най-напред не дигайте шум. Един да вземе думата. Кой от всички ви желае да говори?
— Аз! — извика Мельос.
— Кадрас… винаги, вечният Кадрас. И преди всичко: знай, че си изключен завинаги. Сега говори.
— Не искаме отмъщение… — рече спокойно Мельос — Но сме взели решение. Докато съученикът ни е жив, ще продължим занятията редовно. Ако обаче той умре…
— Е, какво?
— … Няма да се завърнем в училище, докато не си отиде господин Карлафтис.
— Вашият съученик е жив!
— Още е жив.
— Какво значи „още е жив“? Щом като е жив, значи е жив. И тъй приберете се по класните си стаи.
Децата не се помръднаха.
— Какво сте зяпнали? — изгрухтя директорът. — Нали казах! Приберете се по класните си стаи!
Около десетина деца тръгнаха да влязат. Начело беше Контолеон. И тогава морето се развълнува и ги заля. Дакридзикос пръв сграбчи атинянина, стисна го за шията и го залюшка като кол.
— Ще те удуша, бе, пеперудко!… Не искам да си умириша ръцете с парфюмиран сапун, но ако не се върнеш обратно, ще ти изям ушите!
Контето се уплаши.
— Аз не си отивах… — рече му той, преглъщайки. — Бях тръгнал… да се изсекна.
— Изсекни се тук и си изяж сопола! Нужно ли е да отидеш вътре?
— Добре…
След малко всички се върнаха към стълбището.
— Хайде! — рече им директорът. — Какво ме гледате така втренчено? Заповядвам ви да се приберете в класните си стаи!
— Всички ли? — чу се изведнъж като тръба гласът на Дакридзикос.
Директорът отговори „разбира се“.
— И Кадрас ли? — запита с още по-грозен глас Дакридзикос.
Директорът се замисли за миг. Погледна още веднъж решителните им погледи.
— Тъй да бъде… — рече той. — Добре. Временно и Кадрас. Хайде сега! Приберете се по класните си стаи. Теодулос!…
— Хм… Какво?… — рече бай Тодос. — Какво обичаш?
— Да бие звънецът… — каза му той сега с приятелски тон.
— С удоволствие… — рече старецът и погали с умиление дръжката на звънеца си. — Хайде вървете! Хайде всеки бързо на книгите си! И не стъпвайте така… сурлосано, защото ще ми срутите стълбата. Кротко.
След часовете неговите „съюзници“ чакаха Мельос долу пред стълбището.
— Махайте се, бе!… — рече им Дакридзикос. — Кадрас има работа. Да вървим, Кадрас. Имам нещо да ти кажа. — И като се наведе към ухото му, прошепна: — Имам харчлък за куркубини… — и се облиза.
— Да… — завря си носа и Хамоляс. — Искаш ли? Нямаш представа колко са сладки проклетите!…
— А терлици за майка му?
— Тя ще си ги направи от старо одеяло. Не се грижи ти, този харчлък е за куркубини. Въпросът е уреден. Хайде да вървим.
— Добре… щом е така… да вървим.
— Ех, бе, Кадрас! — рече с дрезгав глас Дакридзикос. — Как стана такъв, бе, а? Слушай. Виж… Слушай… чуваш ли… погледни… Ето: правя те… Правя те главатар! Вярваш ли ми? Не, искам да ми повярваш. Затова те извиках. Мене не ме интересуват куркубините! Кажи му и ти, бе, Хамоляс… Нали заедно взехме решението? Ти си най-добрият, бе, Кадрас, от всички най-първият. Хайде, бе, говори и ти, де!
— Ти си първият… — рече трогнат Хамоляс и се изсекна. — Щом веднъж те признавам за пръв, свършено е вече. Кадрас… слушай: не отказвай. Който каже „не“, ще умре!
Очите на „перса“ пронизваха като ножове. Дакридзикос го сграбчи за косата.
— Келеш! Имаш ли разрешение от мене, за да говориш така?
— Искам да влезе и той, бе, Торис… — рече адютантът с очи, плувнали в сълзи. — Ах, ако знаеш колко много искам да влезе в бандата ни… Ако не влезе… Ето казвам ти го, Кадрас, ако не влезеш, не искам и да зная вече за бандата.
Мельос погледна и двамата с нежност.
— Ние сме братя… — рече им той с мил глас. — За какво ви е банда? Има ли нещо по-хубаво от братя? Бандите са за кражби.
— Никога не сме крали! — скочи ядосано Хамоляс.
— Зная… затова именно не ни трябва банда. Ние сме братя и туй то. Който посмее да ни закачи, ще го удушим с шест ръце! Нали?
— Тъй е, но… — рече главатарят и се изплю.
— Тъй е… — рече и Хамоляс — но обичам бандата си, бе, Кадрас! Защото, както виждаш, ние си нямаме никаква… Аграмбели, за да я обичаме… затова си обичаме нея…
— Пукни! — изрева разтреперан главатарят и го сграбчи за главата. — Кадрас… — каза той, обръщайки към Мельос обидените си очи. — Ако искаш да не удуша това теле някой ден… влез в бандата… за да се спаси…
Мельос погали и двамата по мършавите им гърбове.
— Нека отидем най-напред да ядем куркубини… — рече той — после пак ще поговорим по въпроса.