— Ти си влязъл вече! — извика Хамоляс. — Знам го. Сега ти си наш главатар!… Ах, Куркулче… — рече той и си спомни с умиление за болния си другар. — Къде си да видиш новия ни главатар?
— Мръсни лекари!… — изсъска през зъби и Дакридзикос. — Два месеца разправят „няма му нищо“ и не му позволяват да дойде. Подлеци! Да вървим сега…
Те тръгнаха към своите свърталища. По пътя срещнаха една котка. Хамоляс се наведе да вземе камък… погледна Мельос и пъхна отново ръката си в джоба. „Ето това е лошото с този главатар… — рече на себе си той. — Но по-добре така — каза си пак след малко. — Какво са ни виновни тези нещастници?“
Влязоха в една млекарница, която вонеше на вкиснато. Държеше я един плешив албанец, който седеше зад тезгяха и събираше парите. Цялата работа вършеше слугата му — тичаше, поднасяше и викаше от време на време:
— Вземай две, майсторе.
„Майсторът“ отпушваше с пръст ухото си и запитваше още веднъж, за да разбере по-добре:
— Колко кажеш? Ай?
— Две!
— Дува!
— Пеки. Давай, господин… господин дува. Благодари!
Главатарят винаги кипваше, когато ги чуваше да се разбират така помежду си. „Някой ден ще му тупна една по тиквата и ще му я направя на пихтия!“
Куркубините му обаче бяха много сладки. След като ометоха до сухо чиниите и облизаха и пръстите си, бандитите станаха да си вървят.
Не бяха обаче направили и десет крачки към техния мост и насреща им се зададе Кальондзи.
— Виж пак „Автомобила!“ Просто ни дебне. Търси си боя…
„Персите“ минаха край нея, без да покажат, че са я забелязали.
„Автомобила“ се поизкашля.
— Няма да се обръщаш, че ще ти направя мутрата на петмез! — закани се свирепо главатарят.
Ускориха крачките си.
— Ще има да чакате пък и аз да ви кажа какво се случи!… — извика след тях Кальондзи. — На куково лято ще ви кажа!
— Аман, умираме да узнаем!… — отвърна Хамоляс.
— Какво ме е грижа мене… — рече „Автомобила“. — Вие губите!
— Какво губим, мари! — рече разярено Хамоляс и се обърна — А? Или ще ни кажеш още сега, или ще те пратя да цопнеш… И знаеш ли колко е студена водата?
— Заминава си… — рече Кальондзи и почна да плаче.
— Кой, мари?… Виж я ти тая овца… плаче и не казва нищо. Ще кажеш ли?
— Стамири… Нали каза, че ще ме хвърлиш в реката… Хайде! Защо не ме хвърлиш?
Хамоляс плюна от смущение. После каза с още по-строг глас:
— Защо?
— Защо ли-и-и?… Всички отишли в дома й. И попът, и Карумбалос. Отишъл и чичо й, окръжният управител. Отде да зная какво са й правили! Не излиза и да ми каже!
— Че тогава как си узнала?
— От нея.
— Нали казваш, че не излиза!
— Тя излезе през задния прозорец. Беше алена и плачеше… И нито можах да разбера какво й се е случило.
— Ами тогава как си узнала, че заминава?
— Това го каза ясно… И че не искала да замине… И това каза ясно… и той да знае, казва, че едва сега е разбрала, че само него, казва, е обичала… И никой друг… Едва сега… казва, разбрала това добре.
— Кого, мари?
— Няма да ти кажа!
— Виждаш ли реката?
— Хвърли ме… Нали сама те помолих? За какво ми е да живея вече? Хвърли ме, да се успокоя…
И „Автомобила“ почна отново да реве.
— Я виж ти очилатата!… И не се страхува, че ще се удави. Ще ми кажеш ли, мари, гъско?…
— Не.
— Добре де, ние пък го знаем. „Пеперудката“, Контолеон… Знаем ги вече тия…
— Краставици знаете…
— Е, кого друг? Кажи ми името му, де!
— Не мога да го търпя…
— Е, кой е той?
— Няма по-добър в класа ни. Никога не съм могла да го търпя… Нали го виждаш как ми обръща гръб…
— Той… — каза с опулени очи Хамоляс — Той ли? Той е горд, мари, затова.
— Затова не съм могла да го понасям.
— Я слушай — нахвърли се озверен „персът“. — Да не си посмяла да говориш вече така за главатаря ни, че ще те направя на кайма! Чу ли?
— Главатар ли в е станал? Станал и главатар! Ааах… Стамирче! Стамирче…
„Автомобила“ си тръгна разплакана, сякаш я бяха били с камъни.
Адютантът се завърна при бандата и направи своя „доклад“. Свечеряваше се необикновено. Слънцето потъваше бавно, опръскано с много кървави петна… сякаш бе минало през някаква сеч…
— И сега си отива… — завърши Хамоляс своя „доклад“ и погледна с мъка обувката си.
Един пръст, сякаш някакво измъчвано от жажда мръсно животинче, се показа през подметката му.
— И сега тя си заминава… — повтори той и не каза нищо друго.
Нито пък някой от другите каза нещо. Заминава.
Глава десета
Вътре у човека понякога се таят едни лъвчета, които не могат да се заситят само със сурово месо. Те искат да ядат и души, да развалят щастия, да разбият мечти.