Най-после по някое време вратата се хлопна. В коридора се чуха провлачени стъпки и след малко познатият на Мельос масленоцветен костюм влезе в стаята. С една свенлива благост учителят дойде и застана до момчето. Даже му се усмихна колебливо и седна на стола. Свали очилата си и почна да ги върти, да ги върти, да ги върти безцелно.
— Разбира се… — каза той след малко. — Значи… Във всеки случай не трябваше да избягаш. Господин директорът, разбира се, бе засегнат. Сега, разбира се… и прочее. Всичко ще се уреди. А относно бягството ти… не мога да се начудя. Защо стана това нещо?
— Нали, учителя ми… — рече детето. — Нали искаха да изпъдят учителя ми, понеже ми даде свидетелството.
— Ааа!…
Той почна да бърше очилата си с една кърпичка. Смая се от чувствителността на момчето. На трогателната му преданост към оня човек, учителя, който го бе облагодетелствувал. Не беше свикнал да среща такава признателност.
Толкова години, застанал пред чиновете, той беше свикнал да слуша само шушукания и скрити подигравки. Всичко това беше натрупало постепенно огорчение в душата му. Не, той не беше успял да спечели детската душа въпреки всичките си усилия, въпреки всичките си бащински чувства. Не беше успял да разбере болката й. Смущаваше се пред децата, сякаш го улавяха в някаква нередност. Сравняваше себе си с другите свои колеги и виждаше разстоянието, което го делеше от тях. Със своята суровост, с грубото си и често пъти варварско отношение те печелеха повече. Може би децата не ги обичаха и тях, но не им се подиграваха. Слушаха ги със страх и уважение. Те, колегите му, обикаляха из стаите с пръчка или линия в ръка. Той не беше взел никога в ръка не само линия, но дори някой по-голям молив, за да не изплаши децата и го намразят. Но каква беше ползата от това? Изведнъж сред урока всички биваха обхванати от кашлица… Или пък се правеха на разсеяни и пишеха с молив на черната дъска! Или пък всички чанти падаха едновременно от чиновете и децата, навеждайки се да ги вземат, му се плезеха.
И само това да беше!
Един път посред урока внезапно всички се изправиха. „Господин учителю, звънецът удари! Междучасие!“ — завикаха те. А той, вместо да извади часовника си и да ги смъмри, каза… „извинете“ и ги пусна на двора, за да вдигнат там целия свят на главата си и да принудят директора да се покаже на прозореца и да ги нахока, но с поглед, отправен към него, за да му даде да разбере грешката, която бе допуснал. О, каква мъка и каква скръб му причини този случай!…
А любопитното е там, че вместо да им направи забележка и да ги накаже, им поиска извинение. „Извинете, допуснахме грешка“ — каза им. И те неочаквано започнаха да кашлят…
Но трагедията на Скамвурас не свършваше дотук. Отдавна беше подушил, че бяха му измислили прякор, но се преструваше, че не чува и не вижда. Когато за пръв път чу новото си име, дълбока скръб засенчи цялото му лице. „Момчета!… — беше извикал някой, който го бе забелязал пред вратата. — Пристига Песпес6.“ На обед се прибра в къщи, потънал в скръб, и не сложи нито залък в устата си. Защо и отде накъде му измислиха този прякор? Какво искаха да кажат с това? На какъв недостатък му се присмиваха? Беше изминало много време, без да узнае това, когато един ден му го казаха направо в лицето. Имаше урок по естествознание. Не беше негов предмет — заместваше учителя по физика и математика, който беше заболял от грип. Урокът им беше за твърдокрилите насекоми.
— Кажете ми едно твърдокрило насекомо — казва учителят.
— Пеперудата! — обажда се зевзекът на класа.
— Браво. Можеш ли да ми покажеш една пеперуда?
— Не мога, господин учителю… — отговаря зевзекът.
— Защо, момчето ми, кажи ми. Хайде кажи… кажи…
— Не мога, господин Песпес…
Внезапно му притъмня пред очите.
— Защо? — запита той ученика, преструвайки се, че не е разбрал нищо.
— Защото е долу под брадичката ви, господин Песпес.
Той дигна несъзнателно ръка до брадичката и напипа пеперудката си.
Поизкашля се, посмути се, почука с моливчето по катедрата и премина към друга глава от урока.
На другия ден сутринта той върза, после развърза и след това отново върза пеперудката си… Най-после я захвърли и си сложи вратовръзка. Но още щом влезе в класната стая, децата се развикаха: „Господин учителю, господин учителю! Развърза се! Развърза се и виси!“