Карумбалос сведе оръжието си, но не за да го сложи настрани, а за да се прицели по-добре. Душата му ревеше, задавена от бяс в бърлогата си. „Ще го направя на парчета!“ — ръмжеше той, поемайки въздух като разярен кон.
След училищните занятия Карумбалос се срещна с попа.
— Трябва да се действува светкавично… — рече му той, като го хвана за расото.
— Напред!… — извика попът. — Нападателен и отбранителен съюз.
Оттеглиха се в един ъгъл и почнаха да си шушукат с часове. След това се отправиха с широки крачки към окръжното управление при управителя. Никой не знаеше какви престъпни дела замисляха. Вечерта мина мрачно. Някакви неми предчувствия се носеха в атмосферата. Подли хора остреха ножовете си в нощта.
Зората настъпи начумерена. Децата се събраха под навесите, за да са на завет.
Скамвурас се събуди намръщен. Докато лежеше в леглото си, той се замисли още веднъж върху живота си, върху усилията си, върху смелите си постъпки. Беше потънал в един безчовечен свят. Намразил беше училището. Всеки ден то го караше да изпада във все по-дълбоко униние. Чувствуваше горчиво, непоносимо самотата си. Колкото и да го беше засегнала някога гимнастичката, колкото и подигравателно да се бе държала с него и да го беше направила и шут дори… дълбоко в гърдите му биеше едно сърце, пълно с нежно чувство и надежда за нея. Това беше нещо неизлечимо. До миналата година малка утеха му даваха детските писма на Принола. През тази година обаче и те почнаха полека-лека да се разредяват и най-после секнаха. Момичето, изглежда, си бе намерило друг идол. И така сърцето му остана да се бори съвсем само с един огън, който от ден на ден го обхващаше все по-отчайващо. На три пъти досега беше вземал решение да отиде рано сутрин пред дома й, да я спре и да й каже: „Зная… че рискувам всичко… и унищожавам всичко… но ви обичам… А сега, сбогом, госпожице… сбогом завинаги…“ и да отиде направо да се качи на влака. Но се страхуваше от смеха й.
Днес обаче отчаянието му беше толкова силно, че решението дойде само, неудържимо, неизбежно. Той се облече официално, нахлупи на главата си мека шапка и отвори вратата. Да, сега беше сигурен. Никой… и сам той дори, не би могъл да се спре. Затвори с трясък вратата след себе си и тръгна. Но в този момент някой слагаше ръка на звънеца.
— Какво желаеш? — запита го учителят.
— Едно препоръчано… — рече скромно човекът.
— За кого? — запита учителят.
— „Скамвурас Сотириос“…
— Аз съм… — рече той живо и се върна.
— Един подпис, моля.
Учителят се подписа така небрежно, че и сам не позна подписа си. После стисна писмото и се върна обратно… Той не можа да познае от кого е… Но се досети. Обърна плика. „Подател… Аглаица Хлоиду“. Влезе в кабинета си и се заключи отвътре.
„… Боже мой — така започваше писмото. — Ако знаех как да започна! Моля милиони пъти за извинение… Сега вече разбрах… повярвах… и го изживях… По-честен, по-благороден човек от вас сред този жесток свят няма и няма и да има. В този миг ми е така болно… и споменът за оная някогашна моя повърхностност ме прави още по-отчаяна… Наистина ли сте ми простили? Тогава аз бях виновна. Но сега ми се иска да изкрещя, сега не, не съм виновна. Не съм насърчавала онова нещастно момче. Грешката ми е, че просто исках да попреча на отчаяната му постъпка, а би трябвало изглежда — за нещастие — да го разочаровам. И това направих именно, за да предотвратя онова, което, горко ми, не можах да предотвратя. Сега съм с разбито сърце. Онова момче ми го беше поискало… Но ми беше невъзможно да го подаря на друг, на някой друг. То беше вече дадено на оня, към когото съдбата го тласкаше. Любими мой, това сърце е толкова ваше, че ми се струва, че никога не съм го притежавала… че съм дошла в живота със сърце в друго тяло. Сега вече всичко знаете. Наистина, кога ли съм ви обичала повече? Дали тогава, когато ви съчувствувах? Но сега вече, независимо от всичко и преди всичко се нуждая от вашето съчувствие. Към вас протягам ръце за опора… за да се наплача… и да чакам. Аглайя.“
Бедният учител по гръцки език отново се намери във въздуха. Унижение, съмнение, сладка надежда и обърканост… всички заедно водеха борба като противни една на друга вълни в едно и също сърце.
Той сгъна писмото с благоговение и го сложи в джоба си. Погледът му плуваше в розови мечти. Любов… която дойде толкова късно.
Защо, о боже, толкова щастие и толкова ужас заедно?
Долу в училището омразата нагло дебнеше. Преди да се е свършило с една катастрофа, друга се подготвяше. Колегата по математика изглеждаше винаги като стрела на лък. Влезе попът, изсъхнал като омразата. След него директорът, бял и студен като скелет. Свали шапката си и я постави с педантична точност на определеното място. Понечи да се обърне, но изведнъж се поклони почтително. В стаята на преподавателите влизаше господин окръжният управител. Поклони и усмивки… Директорът се отправи към перилата.