— Веднага да дойде ученикът Кадрас! — извика той.
Старецът затътри обувките си и отиде, да го намери.
— Качи се горе — каза му той. — Касапите те викат… Стисни зъби и върви. Работата е трудна. Виждам го. Но дръж се гордо! Дръж се! Нали говорихме…
Докато Мельос се изкачваше по стълбата, един глас го прикова на място.
— Кадрас! Сикалос издъхна!…
Почувствува нещо като удар с нож. Но горе го очакваше неговата Голгота… Той я изкачи.
Директорът отново се наведе през перилата.
— Да се качи ученичката Стамири!…
Старецът се отправи към двора на момичетата.
— Пст!… Дъще! — рече той на Аграмбели. — Каква е тази уплаха в очите ти? Не се страхувай. Ти обичаш едно момченце!… То няма да позволи да те засрамят. Върви горе. Викат те онези разбойници! Горе главата! Дръж се!… Нали казахме…
Като ябълки… и нарове… бяха бузите й. Аграмбели пристъпи вътре като девица върху огъня.
— Ела… всичко знаем… бог е с тебе… — рече великият инквизитор. — Подлъгал те е този мръсник и си приела гадните му писма. Ще ти бъде простено… Не се тревожи.
— Дайте ми ги! — изкрещя несдържано косчето. — Те са мои! Защо ми ги взехте?
— Какво иска тази безумница? — запита с опулени очи богословът и се приближи към нея като мрачна буря.
— Писмата си искам!… — извика момичето. — Защо ми ги откраднахте?
— Аграмбели!!! — изрева окръжният управител. — Ти ли посмя това?
— Искам писмата си, чичо!
— Ще те напляскам! Ще те напляскам, за да се опомниш и вразумиш! На ти!
И върху алените бузички се стовариха двете груби ръце на дивака. Веднага след това окръжният управител се обърна към Мельос.
— А ти! — изрева той… — Предай веднага нейните писма! Не се опитвай да ме измамиш! Тя сама ми призна.
— Нямам никакво писмо в себе си… — изрече спокойно Мельос. — Госпожица Стамири никога не ми е писала.
— Ти си лъжец и подлец! — нахвърли се върху него Карлафтис.
Скамвурас се изправи изведнъж.
— Стига! — рече той. — Това е нечувано!
— Нечувано е това, което вършите вие, покровителю на безбожници и уличници! — изрева попът.
Скамвурас пребледня като мъртвец… Опита се да каже нещо, но не успя. Карлафтис изрева и гласът му заглуши всичко.
— А ти, дръзки човече, си страхливец… По-страхлив и от оня мизерен Сикалос, който уж се „самоубил“… Ха-ха! Който иска да се самоубие, стреля в гърдите си, а не в горната си дреха!
Мельос беше до него. Очите му помътняха. Той не знаеше какво прави… Гласът му проехтя дрезгаво, изпълнен с мъка.
— Звяр! — изрева той, хълцайки. — Съученикът ни почина… А вие го ругаете мъртъв!…
Карлафтис чу думата „мъртъв“ една секунда по-късно… след като ръката му се беше вече стоварила върху главата на Мельос. Когато се обърна и видя потъмнелите лица на другите, едва тогава чу със закъснение фаталната дума на Мельос… и се тръшна на най-близкия до него стол. Последва ужасно мълчание. След това директорът с бавни крачки, сякаш беше самата съдба, се приближи до Мельос, спря се пред него като изправен на краката си мъртвец и му каза тежко, студено и безвъзвратно.
— Участта ти е решена окончателно. Ти си изключен завинаги от всички гимназии в страната. (Той се спря за малко, за да си поеме въздух.) Върви си!!! — изкрещя той и се тръшна на свой ред на стола си…
Докато се отдалечаваше като сомнамбул, Мельос чу зад себе си безутешния плач на Аграмбели, който го придружаваше като най-горчивата и най-сърцераздирателната траурна песен в живота му.
Глава последна
Пътят, който води към пропасти и гибел, започва отвсякъде. Сега вече други избраха за него пътища и съдбини, и гибел, и всичко… Наука ли? Не, той не можеше да продължи учението си. Значи ти, момче, можеш да построиш живота си с тухли, но с книги не ти е позволено. Ороси книгите с отрова, но с мастило не можеш да ги оросиш.
Мельос се събуди рано. Трябваше да направи много приготовления, да каже „сбогом“ на много хора. Мисълта му литна към мазето на бай Тодос. Знаеше, че това сбогуване ще бъде последното, че тази прегръдка, която щеше да го обгърне, скоро щеше да изстине завинаги…
Старецът го позна по стъпките му и се дотътри в най-тъмния ъгъл на мазето. Той не искаше момчето да го види така съсипан. „Защо да му обременявам душичката и с други сълзи?… Дълъг път има да измине…“