— Тук ли си, дядо?… Не мога да те намеря!
Старецът се престори, че се смее. И го обърна на шега.
— Ха-ха… И твоите очи ли изтекоха от старост? Тук съм, настрани. Навън е божи ден, а? Хм… божи ден и скръбен ден за човека… Защото, сине, ти си отиваш… отиваш си и няма да те видя вече.
— Аз ще дойда пак, дядо.
— Недей идва! — изохка старецът с болка. — Не искам!… Сълзите са солени, чедо, и ще увехне тревицата, която ще е поникнала на гроба ми. Не искам да дойдеш отново!
— Няма да мога да издържа, дядо… Ще дойда, пак…
— Кого ще намериш? И Зумбуля, и аз няма да сме вече тук… И девойчето… тъмните хора го изпратиха на края на света. Хайде сега… не се оставяй скръбта да те налегне. Ще сложиш момичето в глъбините на душата си и ще го носиш със себе си навсякъде, дето ще странствуваш. Внимавай само, защото любовта е трошлива. И не минавай през места, обрасли с тръни и бодили. Месцето на девойчето е много близо до кокала и лесно се разкъсва. И за много други неща искам да ти говоря… Върви по своя път като жребец! Не се навеждай. Долу е пълно с нечистотии и лешове. Пази ръцете си. Пази ги чисти и ги протягай, колкото трябва. Бог ни е дал благословената ръка, за да казваме „наздраве“, а не да я опетняваме с това или онова. И на още едно нещо обърни внимание, сине. Клепките са дадени, за да покрива човек очите си, когато спи, а не когато е буден! Гледай хората с отворени очи… и те ще те обикнат. Защото ти, сине, се нуждаеш най-много от обич. А сега върви си, без да се бавиш, и не се обръщай назад да ме погледнеш!
— Ами баба?…
— Добре. Върви, сбогувай се, дано издържи… бог на помощ…
Мельос прекрачи прага и се приближи до постелката й. Щом докосна старицата, тя се покри презглава и почна да плаче, хълцайки като момиченце, което големите са оставили самичко и са отишли на черква.
Мельос излезе навънка насълзен. Старецът седеше неподвижен на прага… замислен за нещо тъмно и неразгадаемо. Мельос не го обезпокои. Отдалечи се към тополите, прегърна една от тях и погали бузата си о нея. Струваше му се, че прегръща всички онези стари хора, които беше обикнал… всички самотни дървета… И още… че прегръща нежно, сърдечно оная, която изчезна завинаги от очите му.
После тръгна с провлечени стъпки край реката; водата и той вървяха заедно един до друг. Сега Мельос си имаше другар… Едно друго момче, съвсем подобно на него, вървеше в тайнствената стихия на водата… Той стигна в своя квартал и влезе в къщата, за да си вземе вързопчето. Очите на кира Матула бяха толкова подути, че изглеждаха като затворени и само кривогледото й око от време на време се разтваряше… сякаш за да покаже колко грозен щеше да бъде светът тук от утре. Еразмо почна да въздиша, щом Мельос се приближи до нея.
— Ах, момченце… слънчице мое… защо си заминаваш… Защо?
— Пак ще се върна. Заклевам се.
— О, аз вече ще лежа дълбоко в студения гроб. — И тъй както стоеше, тя скръсти ръце… и със затворени очи започна да пее с тъжен глас любимата си песен.
Еразмо избърса очите си, въздъхна още по-дълбоко и продължи:
Мельос се оттегли бавно, съвсем бавно… Отдалечи се от тази къща, която го обикна толкова много, и навлезе в широкия път. Той стигна долу при кипарисите… И тук имаше познанства… големи сърца… които се бяха превърнали на пръст… И други познанства… но нямаше други сълзи. След това отново пое по широкия път. Беше оставил града зад себе си. Внезапно зад едно сакъзово дърво се мярна свенливо една глава на бялка.
— Торис!… — извика Мельос.
Главатарят дойде при него, като ритна най-големия камък през живота си.
— Защо си отиваш, бе?… — каза му той огорчен.
Очите на Мельос се насълзиха. Не знаеше какво да му отговори и подсмръкна.
— Няма да те забравя ни…
— Я остави сега това скимтене! — извика главатарят през сълзи. — Ние сме мъже, бе! Само онова кутре, Хамоляс, не можа да издържи и отиде да плаче в мазето им. Но ние сме мъже, бе! Нали сме такива? Защо ни напускаш, бе, Кадрас? И оная си заминала… Научи ли?
— Да…
Главатарят хвана едно копче от палтото си и го откъсна.
— Знаеш ли, бе! — извика той с променен глас. — Обичах я! Да… обичах я повече от кокалите на майка си. И ако беше някой друг, щях да го убия.
— Сега разбирам какъв приятел си бил…
— Приятел ли?… Ти нямаш представа какъв приятел съм ти бил. Аз съм мяукал като коте, бе, в деня, когато те хвърлих в реката.