— А защо не си ми казвал, бе, Торис?
— Срам ме беше, мръсникът неден!
Мельос го прегърна.
— Сбогом!…
Дакридзикос се хвърли върху него… прегърна го… и после…
— Тю, да му се не видяло!… — рече той, готов да потърка с юмрук очите си. — Какво сме заподсмърчали като баби?… Ха, по дяволите! — ритна един камък и се запъти към града, като псуваше и плачеше.
Сега Мельос остана съвсем сам. Съвсем сам със стария си приятел чичо Път. Полето мълчеше, за да слухти. Планината отсреща беше замислена, мъглива. Някакво мъртвило се носеше във въздуха. Една птица мина нервно над главата му и издаде две тъжни нотки. Последните лъчи на слънцето прорязаха вечерния здрач.
Стори му се, че нещо пуши, нещо, което гореше в далечината… Когато мечтите горят, те издават много тежка миризма.
Мельос пое пътя бързешком — стисна устни и закрачи упорито. Сега той се нуждаеше от упоритост, за да удави и заглуши мъката си. Той бягаше… А градът тичаше след него — един непоносим спомен, който го преследваше като вълчица. Бягаше… Докато навлезе в нощта, и потъна в мрака й като писалка, която потъва в мастило. Нищо не чуваше вече. Само краката му му правеха компания…
По едно време — далече напред — Мельос забеляза да се издигат в нощта пламъците на някакви огньове. Сигурно някои прочистваха нивата си от бодили и тръни. Страшни бяха тези самотни огньове, които се открояваха в пустото поле, където не се чуваха ни гласове, ни стъпки. Но не… Някъде наблизо се чуха стъпки. Те бяха редки и объркани.
— Пст!… Хей! — чу се един глас, който прониза нощта като ръжен.
Мельос се спря. Човекът закрачи по-бързо с неравни стъпки.
— Е!… — чу се сега гласът отново на крачка от него. — Къде скиташ, бе, такъв педя — човек в нощта? Сега е часът на дявола!
Мельос не му отговори. Човекът вонеше на силна селска ракия. Той се помръдна малко, за да излезе на светлината на луната! Беше дълъг и сух като морски нос. Мельос нямаше настроение за приказки.
— Какво е това там? — запита го само и показа огньовете.
— Това там ли?… Хм… Сякаш… приличат ми много на огньове и затова… мисля, че са огньове…
— А кой ги запалва?
— Хъм… Рожбата на дявола. Циганите… Мръсниците!… Цял ден крадат, а нощно време вампирясват. Но тебе няма да те окрадат… Върви при тях да се постоплиш. Какво има да откраднат от тебе? Ти не струваш нито един рожков.
— Добре. Запази си мнението за себе си. Отивам.
— Да, да… върви, върви… защото така, както си, до утре ще се вкочанясаш.
Мельос ускори крачките си, за да стигне при огньовете. Студено му беше. Но докато стигне до огньовете, те се смалиха и угаснаха. Само един от тях още гореше. Той се приближи към него, целият схванат. Един почернял и немит човек пушеше под лунната светлина и издухваше с наслада пушека.
— Добър вечер… — рече Мельос.
Човекът извърна погледа си към гласа и засенчи с ръка очите си.
— Хаирола!… — рече той. — Божи човек си… Седни! Седни да се размръзнеш.
При този глас Мельос внезапно почувствува как краката му се огъват като свещи.
— Битрос!… — извика Мельос с насълзени очи.
— Аман!… — извика циганинът и подскочи като някакъв дрипав дявол. — Махай се, бе!… Махай се, бе, привидение! Какво търси тук този глас?
— Битрос!… Аз съм…
— Душата ми изкара!… Мелос!… Мелос!… Ти ли си, бе? Ти?… Жено! Баялдисвам… Излез!…
Изпод една изтъркана палатка се изправи тъмната сянка на Дуду… И тогава двамата дрипави, мили, сърдечни хора… се хвърлиха върху него… и почнаха да го опипват… и да го обливат с горещи немити сълзи… Никой не можеше и дума да изрече… Всичко си казаха с ръцете… и със сълзите. След малко, като възвърна говора си, Битрос рече на Дуду…
— Джиерим… Свари кускус… Донеси ракия… Донеси смокини. Донеси черги, завивки, да му направим постеля… тук до огъня… да гледа божието небе и да се радва…
Дуду прекара отново ръка по очите си, за да отвори път на погледа си, и влезе в палатката.
— Мелос… — рече сега Битрос — Къде се скиташ? Какво търсиш из света?… Напусна ли училището?… Добре си направил! Даскалите знаят да правят само глави на зевзеци! Буквите са като оси, бе! Да… Пробиват главата ти и целият ти мозък изтича. Ха-ха-ха-ха-а-а! Нали е така?
— Не е така, Битрос. Не…
Пламъците на огъня се издигаха нагоре… високо… небето се изпълваше с искри… които ставаха звезди… съзвездия…
— Не, Битрос… От писмото няма да се откажа. Отказах се от даскалите… Но от писмото няма никога да се откажа. Ще изтръгна сам знанието от… книгите… от устата… от сърцата на хората… и отново ще го направя писмо… знание… Ще го върна отново на хората!…