— Не те разбирам, яврум, Мелос… Не те разбирам… Това са приказки неразбираеми. Ти знаеш… Аз имам сърце… вземи го, ето… вземи и кускус… вземи и ракия, вземи и черги да си легнеш… огън да стоплиш… кокалите си… Ето вземи — небе пълно с пари, да си ги броиш… Беден съм… чурук човек… голтак… Нищо си нямам.
— Ти си най-богатият човек, когото съм срещал… Много богат, Битрос… Толкова много богат, че не мога да изтърпя на толкова много богатство и затова ще си вървя. Ще се помъча… Ще се помъча и аз да забогатея… като тебе!
Циганинът се обърква и се смее като луд…
— Холан… — рече той и си избърса сълзите. — Защо ме вземаш на майтап?… Какъв ти „богат“ казваш, та объркваш и брата си Битрос?… Аз нямам дори гащи… обуща…
— Само това ти липсва, Битрос… само това…
— Таман… Сега изпълни сърцето ми с мед…
— Да, само това ти липсва… Защото ако имаше и това, Битрос… тогава ще трябваше да вземем едно въже… да го хвърлим към небето и да свалим бога долу!…
Битрос внезапно опулва очи, после ляга по гръб… и се хваща за корема от смях… и почва да рита към небето с немитите си крака… и вика и жена си, та и тя да вземе участие в празника на смеха… и мълви „благодаря“… мълви… мълви… и плаче…
Благодаря ти и аз, Битрос. Благодаря ти много, от сърце и аз… Мельос… детето… мъжът… човекът… Благодаря ти, задето можеш да четеш по-дълбоко от всички учени… Да се смееш повече от всички щастливци… Да плачеш по-истински от всички скърбящи. И да обичаш… да обичаш, Битрос, както трябва да обичат един ден… всички хора. Амин!