— Какво виси? — запита той добродушно.
— Пеперудката ви, господин учителю.
Пръстите му се насочиха към вратовръзката, после грабна дневника и вдигна един да разкаже урока. Само този единствен път той направи опит да се разсърди, но се разкая, защото стана още по-зле. Всички почнаха да треперят… и така силно трепереха… че цялото училище се разтърси и директорът бе принуден да дотича, за да види какво става.
На другия ден той пак си сложи пеперудката и се преструваше на глух.
Как стана това?… Как се стигна дотам да го вземат на подбив? Как започна това? Той не можа да разбере. То дойде някак си от само себе си, постепенно, естествено, като неизбежно последствие.
Нито веднъж не успя да спечели поне един ученик. В ничий поглед не можа да види многожеланото уважение. Дори едно обикновено съчувствие. Беше се убедил вече окончателно, че някои от добродетелите бяха напуснали завинаги душата на днешната младеж.
Но ето сега вижте! Пред очите му стои едно ей такова дребно същество и защищава своя учител… И то с какъв жар! Какъв човек беше този учител? Как бе успял да извърши такъв подвиг? Какво е правил? С какъв метод е постигнал това нещо?
След всичко това не му оставаше нищо друго, освен да се помъчи да открие тайната. Най-сетне той спря да трие очилата си и запита момчето с интерес:
— Значи обичаш учителя си?
— Разбира се, господине.
Позамисли се, преди да му зададе втория въпрос.
— А защо, момчето ми?… Защо?
— Не знам… — отговори то смутено — Защото… ме учеше.
— Тъй, за това значи… Дали не го обичаш… понеже и той те е обичал?
— Да, господине!… — отговори момчето разпалено.
Само за това ли?… Но защо не се бе случило такова нещо и с него? Нима той не обичаше децата? Нима вършеше нещо друго, освен да ги обича? Защо тогава го огорчаваха толкова много? „Добродетелта… — прошепна един глас вътре в него — добродетелта не е умряла още.“
— И така, Кадрас… няма нищо повече. Утре ще дойдеш направо в класа си.
— Господине… — извика момчето и очите му плувнаха в сълзи. — Бла… Благодаря ви много.
— Няма защо… няма защо… — каза той смутено.
— А… директорът? — запита с разтреперан глас Мельос.
— Разбира се! Господин директорът ме помоли…
Значи директорът бил добър, толкова добър?… А той се държа така с него. О! Не е познавал никак, никак не е познавал големците! Мельос стана. Да му целуне ли ръка? Дали трябваше? Ами ако пък учителят се отвращаваше от него. Дали нямаше да го сметне за раболепен? Не му целуна ръка. Каза му само „благодаря, господин учителю“ и си тръгна, но в този миг забеляза, че учителят му подава ръка. Какво да прави сега с тази протегната ръка? Да я стисне… Но досега не е правил такова нещо… Струваше му се, че не подхожда за възрастта му. Само големите се „здрависват“. След като почнат да пушат. Какво да направи сега?… Но щом учителят се здрависа с него, значи, че е пораснал. Той пое подадената му ръка и… вместо да я стисне… я целуна, без да се усети.
После вдига глава целият засрамен. И какво да види?
Учителят беше се изчервил много повече.
— Значи… утре… — каза му той и не знаеше къде да си дене ръцете.
Сестрата на учителя го придружи до вратата. Щом стъпи на прага, той хукна с такава бързина по улицата, че птиче дори не би го настигнало.
Когато се завърна вътре, сестрата завари учителя да търка ръцете си. Нечувано нещо!… Какво беше това? От толкова години вече не му се бе случвало такова нещо. Не можеше да си спомни да е правил такова нещо.
— Сложи да ядем!… — каза учителят с нотка на тържество в гласа. — Гладен съм.
И почна да барабани с пръсти. Сестра му просто литна. Но докато сипваше храната в чиниите, насмалко не почна да се кръсти. Някой вътре в стаята… си подсвиркваше!
Лъжицата падна от ръката й. И изведнъж сестрата вдигна престилката и избърса очите си.
Ядоха, като сърбаха шумно супата. И това се случваше за пръв път. Досега стъпваха безшумно, ядяха тихо и се разбираха почти само със знаци.
След малко тя го изпрати до външната врата за следобедния му урок. Учителят вървеше след нея в коридора; неволно погледът му се спря на огледалото и изведнъж… той се опули! Там в това старо стъкло един мургав мъж се усмихваше. Попипва за миг пеперудката си… опитва се да я развърже… После се приближи до огледалото, дигна ръце и я стегна, радостен, горд! Пеперудката се напери на врата му като петленце, което прави първите си горди стъпки.