Момчетата крещяха като лодкари. Бай Тодос, застанал пред вратата на своето мазе, се кръстеше.
— Ех! Боже, божичко всемогъщи! Що за магарешки бодили са тези!… Какви ли не деца са виждали очите ми, но това са луцифери триж проклети… Ех, царство твое небесно и силата на отца… Богородичке мила!
И точно тогава един удар с футболна топка по главата просваше бай Тодос на земята. Старицата взимаше светена вода и поръсваше двора, за да пропъди злите „духове“. И именно през това време зевзеците намираха удобен случай да прережат с пила телената мрежа, която предпазваше стъклата. Ако не чуеха да се трошат стъкла, сърцето им не можеше да намери мира. Разболяваха се.
Момичетата си имаха свой отделен двор. И те си имаха своите тополи и обрасъл с ментови храсти и водорасли бряг. Едни големи момичета от последния клас се облягаха на тополите и се замисляха. Преподавателското тяло излизаше на големия балкон. Учителите пушеха безгрижно и се преструваха, че не чуват крясъците и писъците, които идваха отдолу. Господин Скамвурас оставаше най-отзад. Стесняваше се да застане до другите, сякаш беше от друга категория, сякаш беше излишен. Страхуваше се да се покаже, за да не го забележат децата и да го засегнат пак с някоя от онези непоносими закачки. Не можеше да забрави онова, което му бяха устроили миналата пролет. Под балкона се бяха насъбрали около десетина души от зевзеците и играеха на „хвърчи… хвърчи…“ Случи се тъй, че той се намираше там съвсем сам през това време. Долу под него учениците крещяха:
— Хвърчи… хвърчи… щъркелът!
— Хвърчи… хвърчи… метлата!
— Хвърчи… хвърчи… пеперудката!… — извика най-после един, а другите почнаха да се превиват от смях…
Господин Скамвурас се прибра в къщи посърнал. А на обед не яде.
Тазгодишната есен се влачеше лениво. Тя беше една от онези недъгави и болнави есени, които покашлюват, покашлюват и после увяхват и окапват. Земята не се зеленее, прави се на умряла. Но животът дебне изпод пръстта, както лисицата се спотайва зад храста с полузатворени очи. В дома на бай Анестис се приготовляват за зимуване. По ъглите са сложени дебели миндери с възглавници — всичко е покрито в калъфи от домашна тъкан. Дори и прозорците са облекли зимните си дрехи. Един ден кира Арети стъпи на един стол и окачи домашните завеси, които придадоха на стаите възтъмен оттенък. Купът на чеиза понамаля, защото Арети извади от него килими и черги и ги постла. Тя беше способна жена — домакиня и в кръвта си… Но криеше нещо в сърцето си и беше като вцепенена понякога. На никого не казваше нищо. Мельос се мъчеше да открие това „нещо“ в погледа й, но тя изплашено го отместваше.
През вечерите момчето четеше под светлината на лампата, а сърцето на бай Анестис пърхаше като лястовица. Цялата къща беше залята от някакво сладостно, непознато досега ухание. Ухаеше на момче, ухаеше на наука… На стареца му идваше да отиде някъде и тайно да се наплаче. Това щеше да бъде нещо като благодарност, като молитва.
През такива часове, когато се случваше Арети да отсъствува, старецът се шмугваше при момчето и му казваше с умолителен глас:
— Ех… няма ли да ми дадеш и на мен от тези твои златни буквички?
Момчето се усмихваше щастливо и погалваше набръчкания му врат.
— Да ти ги дам всички, бай Анестис.
— Чакай. Би ли ги побрала всички главата ми. Колко са?
— Двадесет и четири.
— Ех… — въздъхваше старецът. — Много са ги направили. Учените не са ни имали никак предвид нас, бедните. Гледали са само своята угода!… Всичко за свое удобство!…
— Толкова са буквите, бай Анестис. Те не са виновни. С по-малко букви не бихме могли да напишем всички думи.
— За какво ми са на мене всички думи? Аз искам да напиша две думи. Анестис Кальоритис. Нищо повече. Чакай… колко букви са нужни за тези две думи?
— Пак двадесет и четири.
— Видиш ли? Видиш ли как са объркали работата? Да не би да вземеш тяхната страна! Но нека… Както изглежда, нищо не става. Научи ме поне алфата. Я ми я покажи, да я науча, та да не ми се изплъзва. Има ли в тази книга някоя такава буква?
— Пълна е.
— Видиш ли… — каза пак притеснено бай Анестис. — Наблъскват ти безброй алфи и хич не ги е грижа как ще се оправиш. Я ми покажи сега една.
— Малка или главна искаш?
— Ех… Така ли било сега? Ето ти беля! За всички букви ли е така? Двойни ли са?
— Всички са двойни.