Попът стисна брадата си в шепите и си отиде. И беше толкова ядосан, че на урока, вместо да говори за „Пътя към Емаус“, почна да развива пред учениците теории за „гибелните последици от прекалената употреба на бобовидните растения“.
Той беше един заядлив поп, само нерви и косми. Очите му бяха малки, злобни и подвижни. Когато почваше да се ядосва, смесваше псувни с черковни изрази, тъй че човек не можеше да различи дали се моли или ругае. Той не обичаше своя предмет. Често пъти го смесваше с уроците на другите преподаватели. Веднъж дори предаде на учениците пеене, но по мелодии на византийски тропари. Разбира се, другите преподаватели узнаваха за тези неща, но не смееха да обелят дума, защото той се хвалеше пред тях, че имал „високопоставени покровители“.
Галеше брадата си като козината на някое малко животно; тя му служеше и за играчка, и за броеница. Ако би се случило да загуби ръцете си на война, би прекарал живота си в дълбока скръб, затуй че нямаше да има с какво да гали брадата си.
— Не мога… — казваше той. — Откакто се родих на света, така съм си свикнал. Стар навик…
— Добре де, отче свети… — казваше му учителката по телесно възпитание, която според него беше „дъщеря на сатаната“ — добре де, преподобни колега… ами преди да пуснеш брада, какво си галил?
— Имах си коте… — отговаряше й той, като движеше брадата си нагоре-надолу като физармоника.
Тази му слабост към космите го бе накарала да стане поп. Усещаше някакъв болезнен сърбеж по пръстите си.
— Едни имат слабост към шах… — казваше той. — Други — слабост към…
— А вие слабост към брада… — казваше му сатаната в рокля.
По отношение на бележките беше стиснат като скъперник. Никога не пишеше отличен. Смяташе това за светотатство.
— Никой не е отличен, освен бог! — казваше той с особен глас, сякаш афоресваше.
Свещената му брада се навирваше нагоре, за да потвърди това. Тя приличаше на дълга и тясна разноцветна метла. По средата й се очертаваше една бяла линия, чиято горна половина беше жълта от тютюна, сякаш бяха я залели с йод. Това караше децата да приковават очите си върху нея и да се развличат с цветовете й.
Този поп издаваше една особена миризма. Той не миришеше на тамян както всички попове по света. От него лъхаше миризма на смокини. А това беше още по-чудно, защото никой никога не го бе виждал да яде смокини.
Общо взето, този учител в расо имаше малко на брой, но силни страсти. Мразеше от дън душа боба, вероучението и децата — зла орисия, защото и с трите неща се бе сблъскал на едно и също място.
Той имаше майка, която бе расла, стигнала бе до старостта и тук бе спряла. Нямаше намерение да продължи по-нататък.
„Тук ще стоя — казваше тя упорито — и ще чакам второто пришествие!…“
Живота си прекарваше на прозореца. Оттук изсмукваше тя живота, сякаш беше разтворен във въздуха.
— Защо не я поразкарате навън, колега свети! — запитваше го „изкушението“.
— Много й са годините… — отговаряше й той — затова.
— На колко е?
— Никой не знае. Аз съм й „изтърсакът“.
Смях бликваше като водоскок.
Дори и директорът се опитваше да се усмихне и сурово поглеждаше учителите със сините си очи. Той не знаеше как се смеят хората.
Попът се изправяше като разярена вълна.
— Оттеглям се… — казваше той. — Тук тържествува безсрамието! — И хвърляше свиреп поглед към гимнастичката с такъв устрем, сякаш запращаше и очите си върху нея.
Учителят по математика се смееше, като мучеше и щипеше врата си, сякаш искаше да хване някаква невидима муха; Скамвурас се замисляше… и го беше срам за всичко това. Страхуваше се да не разсърди някого, да не обиди някого, да не би някой да си помисли нещо лошо.
— Госпожице — казваше той.
— Да — отговаряше „изкушението“. — Вие защо не се смеете?
— Въобще…
— Въобще, да, но отчасти би трябвало от време на време да се смеете, колега.
Скамвурас се изчервяваше. Адамовата му ябълка подскачаше като момиче с панделка.
— Извинете… — казваше той.
Учителят по математика наблюдаваше замечтано гимнастичката иззад мазните си клепачи. Тя му изглеждаше като нар, като възкиселичко грозде. Но той таеше дълбоко, много дълбоко чувството си. Каквото имаше да каже, той го изразяваше с погледа си и с едни неуместни ръмжения.
Винаги когато някой й направеше някаква забележка, той изцвилеше високо и вземаше страната й. Тогава в миг игривите й очи се насочваха към него и му отговаряха гаменски: „Благодаря, чичко“. Така получаваше той своето възнаграждение.
Тя се казваше Хлоиду. Госпожица Аглаица Хлоиду.
— Гальовно име… — казваше с влажни уста математикът.