— „Харесва ли ви?“ — запитваха синеоките гамени под сенника на веждите й.
— „Извънредно много“ — изръмжаваха два искрящи вълка от своя гъсталак.
През време на междучасията говореха винаги за една екскурзия, която беше минала в царството на легендите.
— Разбира се, че ще направим екскурзия… но… — казваше директорът.
„Изкушението“ почваше да се закача. Най-много се занасяше с най-нерешителния.
— Вие, господин Скамвурас — казваше му тя. — Вие трябва пръв да гласувате.
— Но защо, госпожице, защо аз, колежке? — запитваше свенливо той.
— Защо… Защото, колега, пеперудката ви — и посочваше връзката му — и тя, горката, се нуждае от малко въздух, малко цветя…
— Чудесно — изреваваше математикът.
— Неприлично… — протестираше попът.
Скамвурас ги гледаше, потънал в срам и отчаяние. Другите се люлееха смутено на столовете си. И само неудържимото възхищение на математика ечеше в стаята на директора.
Брадата на попа се тресеше като чердже, което изтърсват от балкона.
— Ах, министерството… Министерството… — казваше той.
— И законодателите!! — подшушваше някой тихо.
— Разбира се, и те — повтаряше и попът — покваряват учащата се младеж. Тази крехка…
— Не се залавяй с нея — отговаряше му математикът, — щом като не обичаш тази младеж.
— Мразя младежта! — пенеше се той.
— Видя ли? Какво са виновни законодателите тогава? Нямат какво да правят и коват закони, за да не ги обвиняват в лентяйство.
— Лентяи са!
Директорът се обаждаше: „Господа… Господа…“ — и спорът утихваше. След малко биеше и звънецът. Тогава един след друг всеки угасваше цигарата си, слагаше линията в дневника си, вземаше го под мишница и се отправяше към своя клас.
Децата нахлуваха в сградата като вълни, които заливат мазетата на крайбрежните къщи.
„Беее…“ — блееха зевзеците и влизаха като овце в кошара.
Бай Тодос със звънец в ръка се заканваше с мустаците си. Напразно ги заплашваше. В такива мигове нищо не можеше да спре „зверчетата“. По-лесно би било да кажеш на морето „спри“, отколкото на тях.
— „Рожби на Луцифера — мърмореше под мустаците си старецът. Беше чул тези думи от попа. — Изроди!“ — продължаваше той. — „Ненужни мебели и нечестивци“. „Луциферчета…“ — почваше сега той със своите епитети. — „Козленца мои… пакостничета мои мили… с-с-с!…“
— „С-с-с-с-с-с-с…“ — се чуваше из цялото училище… сякаш всички чешми се бяха отворили и изпускаха въздух.
Старецът закриваше с ръка мустаците си, за да го не видят, че се смее.
След малко всички влизаха в клас и училището утихваше, сякаш се бе опразнило.
Глава девета
От дясната си страна на чина Мельос имаше за съсед едно дребно мургаво момченце, което ухаеше на бонбони. Казваше се Стамирис. Мимакис Стамирис. Той носеше блестящо чисти дрехи и когато се смееше, на брадичката му се образуваше трапчинка.
Полека-лека Мельос, без да усети, се сприятели с него. То не беше покварено момче. Както изглежда, още не беше разбрало какво значи богат и какво — беден. Смяташе, че в училище всички са равни, че са само ученици и нищо повече. В неделя двамата отиваха из лозята и заедно търсеха костенурки. Къпинаците гъмжаха от тях. Те писукаха по цял ден в храстите или пък се кюскаха една друга като овни. Когато ги хванеше някой с ръце, те се попикаваха и Мельос предупреждаваше приятеля си да внимава, защото казваха, че ако те напикае костенурка, гушата ти се покривала с неизлечими пъпки. Ами че нали такива пъпки ги наричали „костенурки“11. И Стамирис внимаваше. И се чудеше даже, че Мельос знаеше толкова работи. Мельос му обясни един въпрос, който го измъчваше — защо погребват умрелите легнали. Той му каза, че това се прави, за да не ходят нощно време и да не влизат в домовете на живите. „Не гледай, че са мъртви… нощно време оживяват.“
— Но аз не вярвам на тези неща… — добавяше Мельос. — Бабите разправят това, селянките.
— А ти какво ще кажеш, а, Кадрас?
— Мисля, че… ами че как могат да се изправят, щом като са умрели. Те нямат сила да дишат, та ще имат сила да ходят! Нали е така?
— Де да зная аз. Само това зная — че умрелите са лоши. Каза ми го баба ми… няма какво да се спори.
Мельос се позамисли.
— Имаш ли дядо? — запита го той.
— Не, умря.
— А завари ли го жив?
— Че как да не го заваря?
— Е, приживе беше ли лош?
— Не.
— Тогава как може?… Не вярвам на баба ти. Тя приказва, каквото й скимне. Аз вярвам, че… няма умрели!… — каза Мельос изведнъж и сам се изплаши от куража си.
Стамирис опули очи.
— Няма ли — каза той. — Тогава какво има в гробищата?