— Кости. Виждал съм ги с очите си.
И двамата се гледаха уплашени. А Мельос, за да покаже, че никак не го е страх, почна да си подсвирква. Стамирис се почувствува горд със своя приятел. Сега той разбра защо Мельос беше изпреварил всички в уроците.
— Ще го кажа на сестра си… — каза му той — и тя да знае това.
— Имаш ли сестра?
— Имам.
— Как е?
— Какво „Как е?“ Просто… сестра, момиче… Как искаш да е? Ако искаш, можем да станем другари и тримата. Нещо сме намислили. Ще я попитам дали бива да ти го кажа и на тебе.
— Не ходи ли тя на училище?
— Как да не ходи! Но тя е още в основното, в пети клас. Знаеш ли какъв хубав глас има? Майка ни я нарича „славейче“.
Щом като има такъв глас, добре я нарича. Ами… ще приеме ли да другарува с мене?
— Защо да не приеме? Какво ти липсва на тебе?
— Аз зная какво ми липсва… но щом на тебе не ти пречи…
— Какво да ми пречи? Аз не виждам нищо лошо. Какво ти липсва?
— Аз съм селянин!… Това е.
— Селянин ли?… Тя казва, че ще се омъжи за селянин, за да язди коне… Луда е за коне. На мен никак не ми харесват. Аз ще построя един параход! Ще взема един параход, за да псуват моряците му. Знаеш ли какви ругатни изричат? Чух ги веднъж, като се връщахме от Пирея. Ругаят и плюят по цял ден и виждаш, че тези хора не се страхуват от нищо.
Мельос го слушаше и не можеше да разбере какво искаше да каже.
— Нямам кон… — каза Мельос. — Нито пък има някакво село, за което да мога да кажа, че е мое. Аз съм селянин, защото нося селски дрехи. Както и да е, нека оставим въпроса за твоята сестра. Освен това… аз няма да правя вече приятелство с момичета.
— Защо?… Те умират за това!…
— Каквото щат, да правят. На мен не ми е приятно.
— Тя разправя, че… нали и без туй ще се омъжи, защо да не си вземе мъж още отсега? Тя има и известни планове.
— Е, и какво ще го прави, като го вземе?
— Какво ще го прави ли? Фий-й-й-й!… Е, добре сме… ти значи нищо не разбираш от тези работи? Ще си го вземе, за да го има за себе си, и ще си имат своя къща, и ще готви, за да ядат. И когато им е студено, ще спят един до друг, за да се топлят. Великолепно! Добре де, ти не знаеш ли това?
— Аз зная други работи.
— Какви работи?
— Ако трябва да се ожениш, ще се ожениш, ако имаш любов… Ако нямаш любов, по-добре момичето да си остане в къщи. Ще се обикнат ли сестра ти и онзи, за когото ще се омъжи?
— Като й позволят да се омъжи, ще се обикнат. Как няма да се обикнат! Мама й каза да почака и тя чака. Ти ще се ожениш ли?
— Не. Най-напред да ми покарат мустаци. Докато не ти покарат хе-е-е… такива големи мустаци, нямаш желание да се ожениш.
— Глупости. Сестра ми няма никакви мустаци, а желае.
— Шашав!… Нали е момиче, как може да има мустаци? Никога няма да има.
— И когато порасне ли?
— И когато порасне.
— Тогава ти си шашав. Баба ми има мустаци. Глупчо!… А се правиш, че всичко знаеш.
— А бре, я ми кажи жените имат ли мустаци?
— Ами баба ми защо има тогава?
— Защо ли? Защото… сигурно не е жена, затова.
— Не е жена ли? Ами че нали носи рокля! Даже един ден й я подръпнах.
— Срамота… Не те ли е срам?
— Тя ме наби…
— Добре е направила.
— Но мустаци си има, кълна ти се. Зъби може и да няма, но колкото за мустаци — има си доста. Ако искаш, даже ще преброя космите й и ще ти кажа колко са. Ако искаш да знаеш, има си и брада. На брадичката си тя има една черна бенка и върху нея е поникнала брада, да ослепея, ако те лъжа!
— Не съм чувал за женска мутра с брада.
— Е, тогава тя как може да има?
— Не зная… — отвърна Мельос. — Знам ли аз! Може би се е намазала с някакъв мехлем и така да й е поникнала. Как се казва сестра ти?
— Аграмбели… Харесва ли ти такова име?
— Не.
— И на мене не. А майка ми лудее за него. Казва, че по-хубаво име нямало. Аграмбели… пф… Нито да го изречеш не можеш. Аз всеки ден я подигравам.
— Щом като е добро момиче, защо се подиграваш с нея?
— Добро е. Колкото за добро момиче, много е добро… Искаш ли тогава да другаруваме и тримата?
— Не.
— Защо, бе Кадрас? Знаеш ли колко добро момиче е! Даже ще я караме да ни пее. Знае и френски… Искаш ли?
— Не.
— Виж ти пак „не“. Защо, бе Кадрас?
— Клетва съм дал да не другарувам никога с момичета…
С това момче другаруваше Мельос То беше най-тихото момче в класа. Стамирис не беше най-добър в уроците, но по поведение беше първи. Само по краснопис беше ненадминат. А по рисуване пък учителката казваше, че щяла да изпрати рисунките му в Атина, за да му изпратят награди. В чантата си носеше винаги сладкиши, но Мельос беше доста труден в почерпушките. Не приемаше от никого нищо.