— Вземи ги, бе глупчо!… И ще ги дадеш на мене — обаждаше се зад него Хамоляс, който следеше разговора им.
Хамоляс не беше момче за другаруване. На всичко се подиграваше и в нищо не се отличаваше. Попът направо му го казваше:
— Хамоляс… няма да хванеш и „минимума“. Главата ти е един огромен хамбар за трици и нищо повече.
Хамоляс не се интересуваше много от това сега. Той гледаше да му е пълен джобът със семки и да дъвче, та ако ще, светът да пропада. Искаше Стамирис да му нарисува носа. Те не се спогаждаха никак помежду си. Хамоляс постоянно плюеше под чина и правеше кал или пък чоплеше носа си и лепеше сополите си по тетрадките на околните ученици. Пъхаше люспите от семки в джобовете на Мельос. Всеки ден подканяше и двамата да се присъединят към „бандата“ им.
— Ние имаме най-добрия водач, бе! — казваше им той.
— Кого имате за водач?
— Дакридзикос!
— Няма да дойда… — каза му Стамирис. — А какво правите?
— Изкопаваме дупки в планината, после палим огън вътре и печем кестени.
— Лъжеш. Колко пъти досега сте пекли?
— Нито един път. Къде да намерим кестени?
— Е, тогава защо казваш „печем“?
— А, бе глупчо! Ако имахме кестени, нямаше ли да печем?
— Не, няма да дойдем — каза Стамирис. — Ние си имаме наша „банда“.
— Кой ви е водачът?
— Кадрас.
Хамоляс се скъса от смях.
— Ха!… Става ли той за водач, бе? Кадрас никога не се е бил и нито един път не се е задирял с Песпес. Такъв може ли да стане водач? Кои други са в бандата ви?
— Никой друг. Аз, Кадрас и сестра ми.
— Не ви ли е срам, бе, да имате момичета в бандата си? Тю! Добре, че не ви приемам в бандата ни. Хубава ли е сестра ти?
— Че какво те интересува това?
— Не… Ако е хубава, да дойдем да я откраднем.
Мельос и Стамирис се надумаха никога вече да не му проговорят и се обърнаха на другата страна. Хамоляс щеше да се пръсне. Секнеше се шумно, риташе чина. После пък започна със своите щуротии Дакридзикос. Пъхна в носа си една съвсем малка свирка, която свиреше, когато той дишаше. Попът се помъчи да я открие, накара ги да вдигнат ръцете си високо, прегледа устата им… Нищо. Свиренето продължаваше. Богословът просто полудя. Какво ли не направи, за да открие кой свири. Но напразно… Най-после се реши на следното: строи всички ученици и почна да ги разпитва един по един.
— Знаеш ли кой свири?
— Не.
— Ти?
— Не…
Никой не знаеше. Най-после стигна и до Мельос. Смръщи вежди, впи в него два шиша и го запита свирепо.
— Ти знаеш ли кой свири?
— Да, господин учителю! — отговори Мельос.
— Слава на твоята дълготърпеливост, господи… Слава тебе… — извика възрадван попът. — Браво, младежо! Винаги съм те сочил за пример. Ето един прилежен и безупречен ученик. Браво!… Кой е той, моето момче?
— Няма да кажа.
Очите на попа заиграха като пумпалчета.
— Нечувано! — изкрещя той. — Това просто… Не, ти не разбра какво отговори, нали?
— Разбрах, господин учителю. Зная кой е, не мога да лъжа. Но не искам да го издам.
— Ужас! И ти се наричаш ученик? И ти се наричаш младеж? И носиш името грък? Ще доложа случая на съвета и ще поставя въпроса за твоето изключване! Чу ли ме?
— Да.
— И не се каеш?
— Не.
— Вън!… Вън, нечестивецо! Юда! Нищожество!
Крясъците му го преследваха чак до стълбището. Мельос беше вече излязъл на двора, а гласът на попа още се чуваше. През междучасието „персите“ го заобиколиха. Викаха около него като бесни и не можеше да се разбере какво казваха. Едни го псуваха, други му казваха „браво“. Във всеки случай самият той нямаше причина да обвини себе си за нещо. Постъпи така, както трябваше да постъпи. Другояче не можеше. Нека го изпъдят.
На другата сутрин Мельос рано-рано се изправи пред мазето на бай Тодос. Той му се закани с глава.
— Какво си направил пак, немирнико? Големи бели отвори ти на нещастния господин Скамвурас. Чакай да видиш какво им казал. А! Сетих се: „Трябва да поощряваме искреността, а не да я осъждаме“. Ето това е учител. Хайде, пиленце, пак се отърва… Разказа ли всичко на чичо си?
— Всичко му разправих.
— И какво ти каза?
— Каза ми, че правилно съм постъпил.
— Така, а? Значи и той се води по акъла на децата? Значи тъй, а? Тъй ти е казал?
— Да.
— Добре ти е казал. И всеки честен чичо би трябвало да каже това. Искаш ли сега да те почерпя с градински чай, за да ти дойде сърце на място?
— Искам.
— Ето тъй те искам да ми отговаряш. Кой е пък този, който сега затули вратата? Приятел ли ти е?
Пред прага беше застанал Стамирис. Мельос излезе навън и двамата се отправиха към тополите. Облегнаха се на един ствол и изядоха двата геврека, които Мельос беше донесъл в торбичката си. Каквото му даваше бай Анестис, Мельос го донасяше тук и го изяждаше заедно със Стамирис.