— Ами че как да не съм! Умирам да обаждам!… И после обадените да ми се сърдят, а аз да почна да ги бъхтя с юмруци.
— Лъжеш… Аз никога не съм те виждал да обаждаш.
— Не си ме виждал, защото не се е случвало. Чакай да се случи, та да видиш какъв издайник съм аз.
— Не, не си такъв.
— Глупчо! Ти ли ще ми кажеш какъв съм? Аз си зная! Направи нещо, та ще видиш дали няма да те обадя!
— Не, няма нищо да направя. Нито пък ще ме обадиш.
— Хайде, бе Кадрас… Кажи нещо да те обадя… Ще се пръсна, не виждаш ли?
— Лъжеш. Нито си пък издайник.
Учителката по рисуване им подвикна да пазят тишина. Хамоляс млъкна за малко и после почна отново, но по-тихо:
— Я ми кажи… мъчно ли ти е, че ти отнеха „бандита“?
— Не. Добре направи, че тръгна с другите. И никак не ме интересува, че ходи с тях.
— Ние воним като ярета… те са богаташки деца. Напръскват дрехите им с парфюм.
— Кой ти каза, че воним?
— Е, какво сега? Трябва да си признаем: воним като умрели котки. Ето питай и Дакридзикос… Да не вземеш сега да кажеш, че дори благоухаем. Благоухаеш ли, бе Дакридзикос?
— Бабината ти трънкина! Аз воня като кучешко лайно! А той, благоухаел съм, ми разправя!
— Така е.
— Глупак! Нали ти казах да не дружиш с него!
Мельос млъкна и не им проговори до края на часа. Дори и през междучасието не се приближи до някого. Когато се качваха да влязат в клас, към него се приближи съученичката му Мускура.
— А бе Кадрас… — каза му тя — какво ти разправяха „персите“ през време на урока.
— Нищо… — отговори й той, като се изчерви. — Какво ви интересува?
— Не ми казвай… Аз зная какво разправяха. Но ти не правиш добре, дето говориш с тях. Те са хаймани… Говорят за момичета.
Мельос не знаеше как да се държи с нея. За пръв път говореше с голямо момиче.
— Ние, момичетата, те смятаме за най-доброто момче в класа ни… — продължи Мускура. — И затова не искаме да дружиш с тях.
— Не говорехме за вас… — каза й Мельос.
— Заклеваш ли се?
— Да. Говорехме за едни момичета, които те искат да откраднат.
— Кои? Те ли?
— Да, те. Но аз им казах, че това не е хубаво.
— Вярвам ти. Ти си добро момче.
— Но след това разбрах, че се шегуват.
— Наистина ли?…
— Не че им прави удоволствие да крадат момичета, ами искали да ядат кестени… но нямали.
— Ааа… ти значи полека-лека ще ни кажеш сега, че са добри момчета?
— Ами че такива са.
— Жалко, Кадрас… Ние те смятахме за по-друг.
— Какво да ви правя…
Мельос се отдалечи и отиде на чина си. Не можеше да търпи Мускура. Тя беше като автомат, който казваше уроци. Гласът й беше провлечен, монотонен… Така беше свикнала да зубри, че умът й не си правеше труда да каже нещо свое. Всичките й думи бяха взети в заем от книгите. И сега беше дошла да му се прави на умна. Явно беше, че искаше да се сприятели с него. Но Мельос не възнамеряваше да си създава нови неприятности.
Някой ден щеше да се случи и с нея същото, каквото и със Стамирис. Госпожа Раул щеше да дойде и щеше да й каже: „Мускура! Не ти прилича с него.“
Щом като Мельос седна на чина си, Хамоляс подаде бледата си като платно муцуна.
— Какво ти разправяше тая, бе Кадрас?
— Какво те интересува?
— Интересувам се… Защото тя умира от желание да узнае дали говорим за момичета. Иска да я откраднат.
— Е, защо не я откраднете?
— Голяма е, не може да се открадне. Ако беше по-малка, щеше да видиш.
— Само мене не ме месете.
— Зная, че си бъзльо. Само като видиш нещо… напълваш гащите от страх.
— Тъй ли мислиш? А, имаш грешка и ще ти го докажа.
— Та това искам и аз!
— Ще видиш!
— Ако ти беше мъж, слушаш ли, бе, щеше да хвърлиш Стамирис в реката, задето измени на приятелството ви.
— Не се унижавам дотолкова, затова не го направих.
— Не се унижаваш ли? На друг разправяй тези приказки… Искаш ли да ти кажа защо другаруваше ти с него?
— Защо?
— Защото те хрантутеше, бе! За това!
Мельос се изправи, извърна се назад и удари с юмрук наведената, бледа като платно мутра на Хамоляс. От нея рукна веднага кръв.
Всички „перси“ се спуснаха към него да го пребият, но в този миг влезе учителят. Скамвурас се поспря на катедрата, поогледа се и забеляза окървавения нос на Хамоляс.
— Кой ти направи това, Хамоляс? — запита го той.
— Кадрас, господин учителю — обади се Фолос.
— Това, което казваш, не е за вярване… — каза му учителят.
Хамоляс ритна Фолос.
— Аз направих това, господин учителю — каза смирено Мельос.
Учителят стана жълт като восък.
— Добре… — каза му той. — През междучасието остани тук.
През целия час Дакридзикос и Хамоляс отзад ритаха най-ожесточено Мельос. Скамвурас поглеждаше своя малък приятел със смутено изражение. Най-после звънецът би и двамата останаха сами в класната стая.