— Истина ли е това, което твърдеше твоят съученик, Кадрас? Просто е невероятно. Защо направи това, момчето ми? Надявам се, че си се разкаял.
— Не, не съм се разкаял, господин учителю.
— Не? Какво значи това?
— Не, защото ме обиди. Той ми каза, че съм бил приятел със Стамирис, защото ме хранел със сладкиши.
Скамвурас прехапа замислено устните си. Той стържеше с линията едно петно от мастило върху масата, мъчейки се да го изтрие.
— Не… не мога да те обвиня, момчето ми. Ти имаш чувство за чест. Поздравявам те. Но от друга страна, ти си ученик. Трябва да се съгласиш, дете мое, че училището има свой закон, който не обръща внимание на причините, а разглежда само делата. Поради същата причина, за която ти наказа Хамоляс, аз съм длъжен да те накажа, за да запазя достойнството си. Трябва да те накажа, момчето ми. Ако аз не направя това… някои хора, разбира се, те няма да бъдат нито Дакридзикос, нито пък Хамоляс, при все че бих предпочел да бъдат те, някои хора ще засегнат достойнството ми. Ще ме обвинят, че проявявам благоразположение, че не съм безпристрастен. Нали ме разбираш сега, дете мое?… Какво ще кажеш сега, Кадрас?
— Трябва да бъда наказан, господин учителю.
Скамвурас помисли още малко, дълбоко натъжен.
— Добре, момчето ми… Отивай си сега. Ще… ще докладвам за наказанието ти.
Мельос веднага хукна да бяга, за да не види учителя си още по-натъжен.
Глава дванадесета
Зимата вече си отиваше, тътрейки към планината премръзналите си крака. Настъпи пролетта. Цъфнаха като малки пламъчета цветчетата на прасковите. Бай Тодос хвърли полушубката си и обикаляше из двора по антерия.
Мельос си нямаше приятели. С „персите“ не можеше да другарува. Умът им беше все в градините. Мислеха как да намерят някоя стълба и щом настъпеше пролетта, да си построят колиба върху някое дърво и там да живеят. Някоя вечер, когато нямало да духа вятър, щели да запалят, казваха, една свещ и после щели да тичат из целия град и да разправят, че една звезда се е отронила от небето и паднала върху дървото. Дакридзикос искаше да поставят и едно знаме, което щеше да им послужи и за война. Защото те възнамеряваха да обявят голяма война. Имаше едни селянчета от съседното село, които идваха в града с едни ей такива сопи, биеха „персите“ и после побягваха към селото си. Ако им стискаше, нека дойдеха открито, през деня, та да си премерят честно силите с камъни, а не да нападат със сопи! Такова беше мнението на Дакридзикос. И цялата „банда“ беше съгласна с него. Фолос, който все се увърташе около главатаря с надежда, че той ще приеме и него в „бандата“, се приближи до Дакридзикос и му предложи да отидат някой неделен ден в черквата, където отиват старците, и да откраднат тоягите им.
— Я млъкни, бе! — каза му Дакридзикос. — Ако искам да крада, та теб ли ще чакам да ми кажеш?
— Нашата банда не краде — обади се Хамоляс.
— Ами каква банда е тогава тя?
— Тя е банда, за да яде кестени.
— Лъжец!… Не крадели, казва… А момичетата, дето искахте да откраднете? Не крадели, казва.
— Момичетата… Момичетата, бе глупчо, ни трябваха, за да играем на „кино!“
— Не сме банда за кражби… — каза сериозно Дакридзикос.
— Ами дето се задявате с „Полата“, с бай Тодос, та това честно ли е! Ами дето окачвате на гърба на Песпес листчета? Хайде де, кажи ми, че и това е честно?
— Това е съвсем друго нещо. Това не е кражба. Нито пък безчестие. Ето питай този. Аз не му говоря, но питай го да ти каже.
Мельос беше се опрял на стената и слушаше, без да взема участие в разговора им.
— Защо не говориш сега? — нахвърли се Хамоляс срещу Мельос. — Там дето не трябва, си пъхаш гагата, а сега, дето се налага — мълчиш!
— Не, не е безчестие… — каза сериозно Мельос.
— Чуваш ли? — нахвърли се той сега на Фолос. — Хайде върви при майка си да те накърми.
— Да кажа ли на „Полата“, че вие затворихте кучето в мазето?
Дакридзикос се отправи към Фолос и го хвана за яката.
— Слушай! Ако още сега не му кажеш, не си мъж! Хайде върви вътре. Вътре, вътре!… Ей сега му го кажи!
Главатарят го заблъска към мазето. Като обли камъчета се търкулнаха всички след тях.
Старецът излезе учуден от стаичката си.
— Какво има пак? Какво има пак? На караконджули ли си играете?
— Кажи му, бе! — извика Дакридзикос, като продължаваше да го държи за гушата.
Дечурлигата бяха възбудени.
— Да не ме уплашиш нещо!
— Не, не! Кажи го сега!
— Казах го вече!
— Казвай го!
— Байчо… — каза злорадо Фолос.