Децата не бяха си отишли; чакаха го още там, за да узнаят какво го е сполетяло. Бяха почнали вече да се тревожат. И ето че след малко той се появи на вратата побледнял, с посинели устни и ги разбута, за да мине.
— Направете път!… — извика старецът, като ги блъскаше. — Отдръпнете се да мина!
Никой не посмя да го запита. Старецът влезе с големи крачки в стаичката си, взе звънеца… после отиде до гредата, откачи ключа и повика Зумбуля.
— Слушай, бабо… — каза й той. — Вземи този ключ. Взе го, нали? Добре. Сега вземи и този звънец. Взе ли го и него? Добре. Върви сега да ги предадеш на директора. Господин Тодос, кажи му, ми ги даде да ти ги предам и да си намериш друг надзирател. Защото той, кажи му, си дава оставката. Господин Тодос, кажи, ми заповяда това. Няма да ме учат те мене на старини какво значи честност, не! Нито ще ме научат да казвам „браво“ на предателчетата и да наказвам честните момчета — няма значение, че са палави. Разбра ли? Няма значение това! Ако не дойдат, кажи им, да ми се извинят тук… няма да пипна повече звънеца. Ха сега върви!
После се обърна към момчетата. Старецът се запъна за миг. Опита се да каже нещо, но го преглътна, сякаш преглътна сълзи. Но бързо се съвзе.
— Марш сега и вие! — каза им той. — От утре лудориите си ще правите другаде. Мазето се затваря. Марш! Още ли сте тук? Затворено е вече, не чувате ли? Мазето приключи. Изпитите свършиха!
Виждаше се, че се мъчи да се представи за лош.
— Марш! Казах!…
„Взззз…“ — забръмча за миг мазето, сякаш някой беше отворил бъчва с шира.
— Не искаме училище без мазе! — извика едно от децата и всички останали се съгласиха с това.
Старецът се разпени.
— Кое е това гущерче, което посмя да ми отвърне? А вие, „големите“, какво сте се натрупали тук? Засрамете се — връзки носите вече! Нека излезе пред мене този храбрец, та да го заведа вързан при баща му. Всички вънка!
Мазето бързо се опразни и бай Тодос се залости вътре, като затвори и капаците на прозорците.
Минутка след това звънецът удари, но този път съвсем объркано. Тежко мълчание легна над целия двор. Дори и момичетата, които бяха узнали какво се бе случило, също млъкнаха. Звънецът ги подкани отново сърдито с променен с глас. Долу продължаваше да цари мълчание. Кой ги беше подучил? Никой. Всички обаче бяха съгласни да не мръднат нито с пръст. Дворът беше изпълнен с вкаменени деца. Звънецът се измори да вика сам отвътре и излезе на балкона. Тогава всички видяха, че той висеше на широкия ръкав на попа. Напразен труд. Колкото и да се напъваше попът със звънеца си, никой не се помръдна. Даже сега децата направиха и нещо друго. Всички се обърнаха с гръб към училището и продължиха да мълчат по този презрителен начин. Кой ги научи и на това? Никой. Сами се досетиха. Брадата на попа се тресеше като слама, развявана от северняка.
— Безочието достигна своята връхна точка! — каза той. Остави звънеца на пода и почна да пляска с ръце. — Учениците и ученичките — извика той — да влязат незабавно в класните си стаи!
Никакъв отзив.
— Училище ли е това? — изписка той.
Нито дума.
— Това е обор! Обор за глухонеми!
И влезе вътре, като ритна звънеца, който той беше оставил на прага. Зловещото упорито мълчание продължаваше. Никой не се и запита докога. Очите на децата се бяха приковали на отсрещния покрив, сякаш той беше съсредоточил върху себе си — оня полусрутен покрив! — целия смисъл на живота.
Това мълчание се наруши по един най-неочакван начин. Чу се звън, но не онзи отблъскващ и намръщен звън на широкия ръкав, а познатият напевен звън на бай Тодос. Мустаците му мърдаха в такт със звъненето. Едно „ааа!“ се разнесе из целия двор и дечурлигата се юрнаха като прилив.
— Полека-а-а! — викаше усмихнат старецът и мустаците му трептяха от радост. — Полека… Дяволчета!… Луциферчета… Рожби на сатаната!
Глава тринадесета
От няколко дни насам в училището цари голямо оживление. Приготовления, сноване насам-натам, бъркотия, ужас. Наближаваше националният празник. „Празникът на нашето национално възраждане“, както го наричаше Карлафтис. Попът обаче го наричаше иначе, и то с много думи. „Денят на благовещението Богородично, т.е. историческият ден на непорочното зачатие на нашата пресвета божия майка и света дева Мария.“15 Разбра ли, Дакридзикос?
— Разбрах, господин учителю… (Бабината ти трънкина разбрах).
— А ти, господин Хамоляс?
— И аз, господин учителю.
— Какво и ти, господине?
— И аз разбрах.
— Какво разбра?
— Ами… зачатието на благовещението… И на Пелагия16.
15
Националният празник на Гърция 25 март съвпада с християнския празник Благовещение. Бел. ladyofthesea.
16
„Пелагия“ и „панагия“ имат известно съзвучие и ученикът ги бърка; на български не може да се предаде игрословието. „Панагия“ значи „Богородица“. Б.пр.