— Кажи целия израз, както аз го казах.
— Целия ли?
— Точно така, целия!
Хамоляс беше изпаднал в лошо положение.
— Целият израз е… на благовещението… на зачатието… на…
— … на нашата света дева Мария — подсказа му Мельос.
Хамоляс не го чу.
— На госпожица Мария, господин учителю! Нейното беше! — извика тържествуващ Дакридзикос.
Попът се тресеше цял от смях като планина, разтърсвана от земетресение.
— Стига, Ахристидис, осветли ни. Седни, защото ще се пръснем. Мулета! Ах, мулета… Ще повторя всичко отначало, за да го запомните.
Този празник значи беше причината за голямото раздвижване в училището.
Приготовленията бяха започнали седмица по-рано. Едни огъваха парчета тел, правеха от тях букви, а след това ги обкичваха с лаврови листа. Други боядисваха. Трети чистеха двора и рисуваха с кръгли камъчета знамена, дати и израза „да живее“.
Карлафтис беше избрал за „персите“ най-неприятната работа. Беше ги изпратил да се ровят в прахта на склада и да изровят оттам портретите на героите от въстанието пред 1821 година17. Тези портрети всеки път се захвърляха безразборно в склада и веднъж в годината ги изваждаха, почистваха ги с благоговение от прахта и ги окачваха по стените на големия салон, където ставаше тържеството. Дакридзикос намери и тук удобен случай да покаже своето главатарство. След като разгледа добре портретите, той се обърна към другите и каза:
— А, бе, какво, по дяволите, е това!… Братя ли са били всички тези? Браво, майко гелада18!…
— Защо, бе?
— Как защо? Не виждаш ли? Я погледни какво пише тук? — Аспьотис. Тук пак: Аспьотис. Всички са братя.
„Персите“ се почесаха по главата. Дакридзикос даваше нареждания. Катереше се по гредите и размахваше като велик художник четката, с която почистваше прахта от суровите образи на героите. По едно време се спря пред образа на стария мореец19, почисти добре картината и прочете: „Теодорос Колокотронис“20.
— Хей, слушайте! — извика той на другарите си. — Този носи моето име!
Бандата на „персите“ се юрна и се спря пред войнствения лик на „Стария“.
— Чакай, че май прилича на теб даже… — каза Куркулос.
Хамоляс кимна утвърдително.
— Дали не е дядо ти бе, Тори?
— Краставици на търкалета! Ами че дядо ми е още жив, бе.
— Че какво от това! Нима не може да е дядото на майка ти?
— Значи — каза Дакридзикос, на когото много му се искаше да повярва на това… — чакайте, че колкото повече гледам портрета, толкова повече ми се струва, че прилича на мен.
— Да, но презимето… — внесе внезапно съмнение Куркулос. — От къде на къде? Той — Колокотронис, а ти Дакридзикос.
Хамоляс обаче нямаше намерение да се откаже от своето откритие.
— А бе, сменяват си имената! Някои имат манията да не носят дълго време едно и също име. Ето например! Как ти от Христидис стана Дакридзикос! Може би пък Христидис да е станало от Колокотронис.
— Мискини недни!… — рече Дакридзикос. — Да не оставят имената на хората по местата им!
— Да… — продължи Хамоляс — ако обръснеш мустаците му, напълно ще заприличаш на него. Освен това нали и ти си главатар?
— Та що за лайно съм аз!
— Аз мисля… — продължи пак Хамоляс — че и без туй ще станеш като този, когато пораснеш. Защо тогава да не станеш още отсега? Кажи, че си станал вече като него.
— Да, но не виждаш ли, че той носи друго име?
— Ами защо не му го промениш! Изтрий го и напиши своето. Аз мисля да си го напишеш.
Куркулос си чоплеше носа.
— Когато пораснеш, напиши си го… — рече той.
— Защо да го не напиша още отсега?
— Наистина ли ще го напишеш?
— Какво мислиш, че няма да го напиша ли! Дай ми един молив, бе! Но химически да е.
„Възстановяването“ на историческата истина стана там, на самото място. „Главатарят“ изтри с мерак името на войводата и написа с главни тлъсти букви: „ТЕОДОРОС ДАКРИДЗИКОС“.
Но ето че Хамоляс му завидя. Той потърси сред купчината картини и измъкна една.
— Ето, бе — каза им той. — Я погледнете! Кажете сега, че не прилича на баба ми.
Куркулос го чумоса.
— А бе, глупчо! Този е Мяулис. Я прочети! Адмирал Мяулис.
— Адмирал ли? Ех, тогава още по-добре. Казват, че баща ми, преди да почине, бил каикчия.
— Не ми се вярва сега и ти да напишеш името си.
— Вече съм го написал. Дай си молива, бе, Дакридзикос.
На другия ден настъпи часът да окачат портретите. Рано-рано още в класа влезе Карлафтис. Зад него вървяха бай Тодос и Зумбуля, носейки портретите. Старецът имаше вид на бито дете.
— Я да видим, деца… — каза Карумбалос — помните ли въобще нещо от гръцката история? — Протегна ръка, взе един портрет и закри надписа му. — Знаете ли кой е този? — запита той, като обърна портрета към децата.