И един ден Мельос с малката си болна главичка откри съвсем сам начина, който хората бяха открили преди хиляди години. Начинът, по който човек можеше да стане писател. Притегли молив и тетрадка до постелката си и започна да записва приказките, които му разказваше таванът. Ничия друга ръка обаче не се намеси, никой друг не му помогна. Полека-лека той почна да не чувствува нужда дори от тавана и захвана да ги съчинява съвсем сам. Това бяха негови приказки, от неговата глава, и нищо повече.
Една вечер се случи тъй, че останаха само двамата с бай Анестис, и Мельос, без много да му мисли, издаде тайната си.
— Какво разправяш, момчето ми? — извика старецът. — Я ми обясни!
— Ето ги тук.
— Повери ги значи на тетрадката?… А защо не ги даде на мен?
— Да, чичо, но… ако ги загубиш?
— Да… Да… Имаш право. Ако ги загубех? Нали тетрадката ги пази здраво, а? Пази ли ги? Това искам да знам.
— Пази ги. И са изцяло мои. Аз ги написах с моите ръце.
— Ами кой ти ги даде, момчето ми?
— Главата ми.
— Ето! — извика зарадван до немай-къде старецът. — Нали казвах аз! Той има глава! Голяма глава ще стане момчето. Е… ще ми прочетеш ли някоя? Прочети ми, че искам да ти кажа една идея. Сега ми хрумна, като те слушах да ми приказваш. Но първо ми прочети нещо.
Мельос притегли тетрадката към себе си и почна да му чете последната си приказка. „Имало една мравчица тя била настинала била и куцичка и отишла пред една къща и казала отворете ми студено ми е и ще умра, а жената била разчорлена с коса паднала пред очите й ходиш и се скиташ по тухларните и по трапищата казва му тя, а после идваш и чукаш по чужди врати не съм си играл казало момчето работел съм да си изкарам хляба и да се уча на писмо на писмо ли какво разправя този парцаланко за учене. За твоята мутра ли е учене виж ти ученето е за онези, които имат големи къщи богати и ядат месо и имат много дрехи и детето си отиде и не научи писмо стана говедарче… дойде пак време за училище и пак почука по чужди врати почука и по една дето живееше един добър чичо, който се казваше бай Анестис и той беше много добър, а каза той ти си много бедничко на теб ти трябва учение… Но трябва ми къща рече момчето трябват ми и дрехи трябват ми и… мълчи рече бай Анестис, щом като си почукал на моята врата ще имаш къща и каквото друго ти трябва и детето поиска да му целуне ръката, а го беше срам… и…“ Но тук Мельос спря, защото бай Анестис беше почнал да плаче.
— Както го казвах… — рече той, — както го казвах, така излезе. Глава! А има и душичка… и душичка.
Избърса отново очите си с голямата червена кърпа.
— И сега… — каза му той — ето каква идея ми хрумна. Тук наблизо в бежанските къщи живее кир Стамос. Чувал ли си за него? Но къде ще чуеш. Та той, разправят, че живеел от такива писания. Пишел, пращал ги в Атина и станал голям човек.
— Много голям ли?
— Представи си! Щом като е станал и окръжен управител! Това мога да ти потвърдя с клетва. Препиши си ги на чисто и върви да му ги дадеш.
— Не, няма да отида… — каза Мельос. — Срам ме е.
— Тъй ли… Тогава… добре тогава. Препиши ги, а пък аз ще отида. Отде да знаеш, може и окръжен управител да станеш.
„Окръжният“ още на другия ден седна и ги преписа на чисто с мерак, като ги украси наоколо и с разни шарки. Бай Анестис ги взе и развълнуван, отиде и почука на вратата на кир Стамос. Отвориха му и той влезе вътре като крадец. Измина се цял час. И по едно време ето го, че излиза от вратата замаян, но така стремително, че събори момиченцето, което му отвори. Все тъй забързан влезе той и в дома си, и в стаята на Мельос.
— Ставай!… — каза му той запъхтяно. — Ставай. Облечи се! Нали казвах… Бабо… А, забравих, няма я. Нали казвах. Още ли си тук?
— Какво да правя?… — запита смаяно момчето.
— Какво да правя, казва… Гледа ме и ме пита „какво да правя“, а не става да отиде у човека, който го чака!…
— … У човека, който…
— … който те чака! Нали казах. Ех, как не зная писмо! Виж го ти! Пак легна. Как да ти обясня „чака те?“ Няма време, защото се мръква вече. Кога ще вървиш?